Докато се провираше обратно през тълпата десетина пъти разтърсваха ръката му и го разцелуваха. Като се обърна отново към килима с изненада откри, че следващите изпълнители са Боуаз и Ганца. Изненадата беше двойна: и двамата бяха голи. В голотата им нямаше нищо подчертано сексуално, всъщност тя бе по своему официална, като дрехите които бяха съблекли. Нито пък публиката проявяваше някакво неудобство, наблюдаваха двойката със същите сериозни и очаквателни погледи, както бяха гледали него.
Боуаз и Ганца отидоха в противоположни страни на килима, спряха за миг, после се обърнаха и тръгнаха един към друг. Вървяха бавно докато носовете и устните им се допряха. През ума на Кал мина мисълта, че може би в представлението има нещо еротично, а то в известен смисъл наистина обърка всякакви негови дефиниции за еротичното, защото те продължиха да вървят един към друг, или поне това виждаха очите му, притиснаха се един в друг, лицата им изчезнаха, телата им се сляха, крайниците също, и се превърнаха в едно тяло, чиято глава представляваше топка без почти никакви черти.
Илюзията беше пълна. Но имаше и още: партньорите продължаваха да се движат напред, лицата им напираха отзад през черепите, сякаш костта бе мека като цвете. И пак продължиха напред, докато заприличаха на сиамски близнаци родени със сраснали гърбове, а единствената им глава имаше две лица.
Като че ли това не беше достатъчно, та номерът продължи с нов трик — преливайки един в друг те си бяха разменили половете и накрая се изправиха, отново напълно разделени — всеки на мястото на партньора си.
Така е в любовта, беше казала маймуната. Ето го и доказателството, от плът и кръв. Изпълнителите се поклониха и отново избухнаха ръкопляскания. Кал се отдели от тълпата и се заскита между дърветата. В главата му се въртяха няколко неясни мисли. Едната беше, че не може да се мотае тук цяла нощ, а трябва да потърси Сузана. Другата, че може би ще е по-разумно да потърси водач. Маймуната, може би?
Но най-напред отрупаните клони привлякоха пак погледа му. Пресегна се, взе още една шепа от плодовете и започна да ги бели. Зад гърба му продължаваше импровизираният водевил на Ло. Чу смях, още ръкопляскания, и музиката засвири пак.
Усети как крайниците му натежаха, пръстите вече едва се справяха с беленето, клепачите му се затваряха. Реши, че ще е по-добре да седне, преди да падне, и се намести под едно от дърветата.
Сънливостта го обзе, нямаше сили да се съпротивлява. Можеше да подремне малко. Тук е в безопасност — под светлината на звездите и ръкоплясканията. Очите му се затвориха. Сякаш виждаше как сънищата се приближават — светлината им ставаше по-ярка, а гласовете по-силни. Той ги посрещна с усмивка.
Сънуваше предишния си живот.
Стоеше в затъмнената стая, която се намираше между ушите му, и наблюдаваше по стените изгубените дни като картини от магически фенери: моменти измъкнати от някакъв склад, който дори не знаеше, че притежава. Но сцените, които сега се изреждаха пред очите му — пасажи от незавършената книга на неговия живот — вече не изглеждаха съвсем истински. Тази книга беше измислена, или в най-добрия случай реална само на моменти, когато част от него бе изскочила от баналната приказка и бе видяла Фугата да стои в очакване.
Шумът на аплодисментите го издигна на повърхността на съня и очите му се отвориха. Звездите още стояха сред клоните на Шеметните дървета, наблизо продължаваше да се носи смях, потрепваха пламъчета: всичко беше наред в неговата новооткрита земя.
Не съм се бил родил досега, помисли си той, и картините от магическите фенери се върнаха. Дори не съм се бил родил.
Доволен от тази мисъл, той обели насън още един от сладките плодове на Ло и го поднесе към устните си.
Някъде някой му ръкопляскаше. Като го чу, той се поклони. Но този път не се събуди.
VI. ДОМЪТ НА КАПРА
1
Както всичко останало, което видя във Фугата, така и Домът на Капра по своему беше голяма изненада за Сузана. Сградата беше доста ниска и се нуждаеше от значителен ремонт — сивобялата мазилка, която покриваше стените, се ронеше и разкриваше големите направени на ръка тухли под нея. Плочките на верандата бяха доста изтъркани, а самата врата едва се крепеше на пантите. Навсякъде наоколо растяха миртови дървета, по чиито клони висяха хилядите камбанки, които бяха чули, и отвръщаха и на най-лекия полъх на вятъра. Звукът им обаче беше почти заглушен от високите гласове отвътре. Приличаха повече на бунт, отколкото на цивилизовани дебати.