— Имахме Пазители — каза Долфи. — Какво стана с тях?
— Мъртви са — рече Сузана.
— Всичките?
— Какво знае тя? — обади се Месмерис. — Не я слушайте.
— Мими Лашенски беше моя баба — каза Сузана.
За пръв път откакто бе започнала кавгата Месмерис я погледна право в очите. Той познава нещастието, помисли си тя — виждаше го в очите му в изобилие.
— Така ли? — промълви той.
— И тя беше убита — Сузана отвърна на втренчения му поглед, — от една от вашите хора.
— Никога! — отсече Месмерис без колебание.
— Коя? — попита Йоланда.
— Непорочна.
— Не е от нашите! — протестира Месмерис. — Не е от нашите.
— Е, определено не е Кукувица! — язвително отбеляза Сузана. Търпението й се изчерпваше. Направи крачка към Месмерис, който стисна още по-здраво ръката на Долфи, сякаш искаше да използва колегата си като щит ако се наложи.
— Всеки от нас е в опасност — продължи тя, — и ако не го разберете, то всичките ви свещени места — не само Домът на Капра, всичките — ще бъдат унищожени. Добре, имате основание да не ми вярвате. Но поне ме изслушайте.
В залата бе станало толкова тихо, че игла да падне, щеше да се чуе.
— Кажи ни какво знаеш — рече Тунг.
— Не зная много — призна Сузана. — Но знам, че имате врагове тук, вътре във Фугата, и един Господ знае колко още извън нея.
— И какво предлагаш да правим? — обади се един нов глас някъде от фракцията на Долфи.
— Ще се бием — каза Йоланда.
— Ще загубите — отвърна Сузана.
Красивото лице на другата жена се стегна.
— И от тебе ли трябва да слушам пораженски приказки?
— Такава е истината. Нямате защита срещу Царството.
— Имаме магиите — възпротиви се Йоланда.
— Искате ли да превърнете магията си в оръжие? — попита Сузана. — Като Непорочна? Ако го направите, по-добре се наречете Кукувици.
Този аргумент предизвика одобрително мърморене сред събранието и озлобен поглед от страна на Йоланда.
— Значи трябва да втъкаваме отново — заключи Месмерис с известно задоволство. — И това ви разправям от самото начало.
— Съгласна съм — добави Сузана.
При тези думи залата избухна отново.
— Стига вече сън! — гласът на Йоланда се извиси над останалите, — Няма да спя!
— Тогава ще ви избият всичките — изкрещя в отговор Сузана.
Врявата постихна.
— Това е жесток век — каза Сузана.
— Такъв беше и предишният — обади се някой. — И по-предишният!
— Не можем да се крием вечно — обърна се с призив към останалите Йоланда. Викът й срещна значителна подкрепа, въпреки намесата на Сузана. Наистина трудно беше да не й съчувства човек. След толкова много сън, идеята да се предадат отново на леглото без сънища — Килима — не ги привличаше.
— Не казвам, че трябва да останете в килима за дълго — рече Сузана. — Само докато се намери безопасно…
— Това съм го чувала и преди — прекъсна я Йоланда. — Ще чакаме, казахме, ще се снишим, докато бурята отмине.
— Има бури и бури — обади се един мъж някъде отзад в тълпата. Гласът му проникна с лекота през глъчката, въпреки че беше тих като шепот. Само по себе си това накара споровете да стихнат.
Сузана погледна по посока на гласа, но все още не виждаше кой говори.
— Ако Царството те унищожи… — продължи гласът, — … тогава цялата болка на моята Мими е била напразно…
Съветниците отстъпиха встрани и онзи, който говореше, се приближи към средата на залата. Сега вече Сузана го видя. Необходими й бяха няколко секунди, за да разбере, че е виждала това лице преди, и след миг се сети къде: на снимката в спалнята на Мими. Но избледнялата снимка не бе успяла дори да намекне за силното му присъствие, нито пък за физическата му красота. Не беше трудно да се разбере защо Мими през целия си самотен живот бе спала под неговия взор — достатъчно бе човек да види блясъка в очите му и късата коса, която подчертаваше извивките на главата. Това беше мъжът, когото тя бе обичала. Това беше…
— Ромо — рече той на Сузана. — Първият съпруг на баба ти.
Как бе разбрал, докато е спал в Килима, че Мими си е взела съпруг от човеците? Или въздухът му го беше казал тази нощ?
— Какво правиш тук? — попита Тунг. — Тук не се влиза.
— Искам да говоря от името на съпругата ми. Познавах сърцето й по-добре от вас.
— Това беше преди години, Ромо. В друг живот.
Ромо кимна.
— Да… — рече той, — знам, че вече го няма. И нея също. И затова трябва да говоря вместо нея.
Никой не направи опит да го накара да замълчи.
— Тя умря в Царството — продължи той, — за да ни предпази. Умря без да се опитва да ни събуди. Защо? Имаше основание да иска разтъкаването. Да се освободи от задълженията си, и да бъде отново с мен.