— Не непременно… — обади се Месмерис.
— Защото се е омъжила ли? — усмихна се Ромо. — Не бих очаквал друго. Или защото е забравила? Не. Никога. — Говореше толкова властно, и все пак така спокойно, че всички в стаята го слушаха внимателно. — Тя не ни забрави. Тя просто знаеше това, което знае внучката й. Че не е безопасно.
Йоланда се опита да го прекъсне, но Ромо вдигна ръка:
— Един момент, моля. После си тръгвам. Имам работа на друго място.
Йоланда затвори уста.
— Познавах Мими по-добре от вас. Що се отнася до мене, все едно, че сме се разделили вчера. Знам, че е пазила Килима, докато е имала сили и разум за това. Не похабявайте мъките й като ни хвърлите в ръцете на нашите врагове просто защото сте усетили мириса на свобода в носовете си.
— Лесно ти е да го кажеш — отвърна Йоланда.
— И аз искам да живея отново не по-малко от вас — каза й Ромо. — Останах тук заради децата си, като мислех — както всички си мислехме — че след година-две ще се събудим. Вижте сега. Отваряме очи, и светът се е променил. Моята Мими умря като старица, и детето на нейното дете ни казва вместо нея, че пак като преди сме заплашени от унищожение. Мисля, че тя говори с благословията на Мими. Трябва да я послушаме.
— Какво ще ни посъветваш? — запита Тунг.
— Посъветваш? — възкликна Йоланда. — Той е укротител на лъвове, защо трябва да слушаме неговите съвети?
— Предлагам да втъчем отново — рече Ромо без да обръща внимание на избухването й. — Да втъчем отново преди Кукувиците да дойдат сред нас. После да намерим някое безопасно място, където ще можем да разтъчем когато ни дойде времето, където Кукувиците няма да ни чакат на границата. Йоланда е права — добави той и я погледна. — Не можем да се крием вечно. Но да се изправим пред утрото в това хаотично състояние не е смелост, а самоубийство.
Речта му беше добре обоснована и очевидно направи впечатление на мнозина от събранието.
— А ако го направим? — попита един от клана на Йоланда. — Кой ще пази килима?
— Тя — отвърна Ромо и погледна Сузана. — Тя познава Царството най-добре. Освен това се говори, че има достъп до менструума.
— Вярно ли е? — запита Тунг.
Сузана кимна. Той направи крачка назад. Залата се изпълни с коментари и въпроси, много от тях бяха насочени към Ромо. Но той не желаеше повече да говори.
— Казах всичко, каквото имах да казвам по въпроса — обяви той. — Не мога да оставя децата си да ме чакат повече.
След тези думи той се обърна и си тръгна. Сузана се втурна след него, а споровете пламнаха отново.
— Ромо! — повика го тя.
Ромо спря и се обърна.
— Помогни ми — помоли го Сузана. — Остани с мене.
— Няма време — отвърна той. — Трябва да ида на една среща вместо баба ти.
— Но има толкова неща, които не разбирам.
— Мими не ти ли остави инструкции?
— Беше твърде късно. Когато стигнах при нея, тя не можеше… — Сузана спря. Гърлото й се стегна, почувства как в нея се надига мъката по загубата на Мими. — … не можеше да говори. Остави ми само една книга.
— Тогава потърси в нея — рече той. — Тя знаеше най-добре.
— Взеха ми я — промълви Сузана.
— Тогава ще трябва да си я вземеш обратно. И отговорите които не намериш там, ще трябва сама да добавиш.
Последната забележка остана съвсем неразбрана за Сузана, но преди да попита, Ромо отново заговори:
— Потърси между. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.
— Между какво?
— Просто между — намръщи се Ромо, като че ли смисълът беше ясен сам по себе си. — Знам, че можеш. Ти си дете на Мими.
Той се наведе към нея и я целуна.
— Приличаш на нея — ръката му трепереше докато я галеше по бузата. Тя изведнъж усети, че това докосване е повече от приятелско — не можеше да отрече чувството, което не беше съвсем подходящо спрямо съпруга на баба й. И двамата отстъпиха назад, стреснати от онова, което изпитваха.
Той тръгна към вратата, сбогувайки се с гръб към нея. Тя направи няколко крачки след него, но не се опита да го задържи. Беше казал, че има работа. Когато отвори вратата от мрака се разнесе рев и сърцето й подскочи като видя зверовете, които се появиха около него. Но те не го нападнаха. Той бе споменал деца — това бяха те. Лъвове, половин дузина или повече, го посрещнаха с ръмжене, обърнали златистите си очи към него. Боричкаха се, опитвайки се да застанат по-близо. Вратата се тръшна и ги закри.
— Искат да си вървим.
Джерихо стоеше в коридора зад нея. Тя постоя още малко загледана във вратата, докато шумът от лъвовете заглъхна, после се обърна към него.
— Изхвърлят ли ни?