Втъкан свят

— Не. Просто искат да обсъдят проблема. Без нас.

Тя кимна.

— Предлагам да походим малко.

Когато отвориха вратата Ромо и животните си бяха отишли — да свършат работата на Мими.

2

Вървяха.

Той си имаше свое мълчание, тя — нейно. Имаше толкова много чувства, които трябваше да изпита и разбере. Мислите й се върнаха към Мими, към жертвата, която бе направила. Тя бе знаела, че Ромо, нейният красив укротител на лъвове, спи в място, където тя няма право да бъде. Дали е докосвала възлите, в които бе скрит той? Дали бе коленичила шепнейки любовта си към него на Килима? Самата мисъл бе непоносима. Тя бе стояла на пост пред вратите на рая, сама; без да каже нито дума за онова, което знаеше; изпитвайки страх от лудостта, от смъртта.

— Не се страхувай — рече най-сетне Джерихо.

— Не се страхувам — излъга тя, но като се сети, че цветовете които излизат от нея могат да опровергаят всяка нейна дума, добави: — Е… може би малко. Не мога да бъда Пазителка, Джерихо. Не е по силите ми.

Излязоха от миртовата горичка и тръгнаха по някакво поле. Няколко огромни мраморни звяра от митичен или изчезнал вид стояха във високата трева. Всеки детайл бе изваян с любов: бивните, козината, малките очи. Сузана се облегна на хълбока на единия и впери поглед в земята. Не се чуваха нито дебатите, нито камбанките в клоните. Само нощните насекоми се занимаваха с нещо в сянката на зверовете.

Той я гледаше — тя усещаше погледа му — но не можеше да вдигне глава.

— Мисля си, може би… — започна той, но се спря.

Насекомите продължаваха да бърборят, присмиваха му се, че не може да намери думи. Той опита отново:

— Исках само да кажа: знам че можеш да направиш всичко.

Тъкмо щеше да се усмихне на неговата любезност, но:

— Не. Не исках това да кажа. — Той си пое отново дъх и рече: — Искам да дойда с тебе.

— С мене?

— Когато се върнеш в Царството. С килима или без него, искам да съм с тебе.

Този път тя го погледна — тъмното му лице приличаше на лицето на осъден, който очаква да чуе присъдата си, зависима от всяко трепване на ресниците й.

Тя се усмихна търсейки отговор.

— Разбира се. Разбира се. — Накрая каза: — Ще се радвам.

— Да? — Той се задави от вълнение. — Наистина ли?

Безпокойството изчезна от лицето му, заменено от ослепителна усмивка.

— Благодаря. Толкова много искам да бъдем приятели.

— Тогава ще бъдем приятели — отвърна тя.

Допирът на камъка зад гърба й беше хладен; той, пред нея, излъчваше топлина. Ето че беше там, където я бе посъветвал Ромо: между.

VII. ШАДУЕЛ НАВИСОКО

— Спусни ме долу — рече Търговецът на изнемощелия си кон. Бяха се качили на един стръмен хълм, най-високият който Шадуел можа да намери. Гледката от върха беше внушителна.

Норис обаче не прояви интерес към гледката. Седна задъхан и притисна едноръкия барабанчик към гърдите си. Остави Шадуел да се наслаждава от възвишението на осветения от луната пейзаж, разгърнал се в краката му.

Пътуването им беше предложило куп изумителни зрелища: обитателите на този край, въпреки че очевидно имаха някаква връзка с видовете извън Фугата, по някакъв магически начин бяха придобили нови форми. Как иначе да си обясни нощните пеперуди пет пъти по-големи от ръката му, които скимтяха като разгонени котки по върховете на дърветата? Или блестящите змии, застинали като пламъци в нишата на една скала? Или храста, от чийто тръни капеше кръв върху собствените му цветове?

Такива новости имаше навсякъде. Примамката която бе предложил на клиентите си, когато ги изкушаваше да участват в Търга, беше достатъчно ярка; но тя само слабо напомняше за реалността. Фугата бе по-странна от онова, което бе описал с думи — по-странна, и по-изтерзана.

Именно това изпитваше като гледаше надолу от върха на хълма — терзание. То го бе обзело постепенно докато идваха насам, започна като киселини в стомаха и се засилваше постепенно, докато той почувства нещо като ужас. Отначало се опита да отхвърли причината, но усещането бе толкова силно, че вече не можеше да го отрече.

В корема му се бе породило скъперничество — чувство, което никой истински Търговец не биваше да изпитва. Опита се да се справи с болката като оглеждаше пейзажа и съдържанието му от чисто търговска гледна точка: колко би могъл да поиска за тази овощна градина? Или за островите в онова езеро? Или за нощните пеперуди? За пръв път тази техника му отказваше. Гледаше надолу към Фугата и всякакви мисли за търговия се изпаряваха.

Нямаше смисъл да се бори. Трябваше да признае горчивия факт: беше направил ужасна грешка като се опита да продаде това място.