На това умопомрачаващо изобилие не можеше да се сложи цена. Никой купувач, колкото и богат да беше, не разполагаше с необходимите средства да го закупи.
Ето го — съзерцаваше най-голямата колекция от чудеса на света, изпълнен с амбиция да бъде господар там, откъдето избягаха принцовете.
Нова амбиция бе заела мястото на старата. Самият той да бъде принц. Нещо повече от принц.
Пред него лежеше цяла една страна. Защо той да не бъде Крал?
VIII. ОКЪРВАВЕНАТА ДЕВСТВЕНИЦА
Щастието беше състояние, с което Непорочна не бе много запозната, но имаше места където тя и сестрите й изпитваха нещо подобно. Бойните полета привечер, когато всяка глътка въздух която поемаше, бе последна за някой друг; морги и гробници. Навсякъде където присъстваше смъртта, те се чувстваха като у дома си — играеха си сред труповете и устройваха пикници.
Затова като им омръзна да търсят Шадуел те отидоха при Стъпалата на Реквиема. Това беше единственото място във Фугата посветено на смъртта. Като дете Непорочна бе идвала тук дни наред да се наслаждава на чуждата мъка. Сега сестрите й се бяха отправили да търсят някой неохотен баща, а тя остана сама с черните си мисли в сравнение с които нощното небе изглеждаше ослепително ярко.
Събу обувките си и слезе по стъпалата до черната кал край реката. Тук накрая телата бяха предавани на водите. Тук риданията винаги бяха най-силни и вярата в отвъдния свят потреперваше пред лицето на студените факти.
Тези ритуали бяха на мода преди много, много години. Практиката да се предават мъртвите на някоя река отдавна беше прекратена — Кукувиците откриваха твърде много от труповете. За голямо огорчение на Непорочна сега кремацията бе стандартният метод за отстраняване на мъртвите.
Стъпалата драматизираха нещо истинско, така както се спускаха в калта. Застанала край бързата река тя си помисли колко лесно би било да се хвърли в пороя и да последва мъртвите.
Но щеше да остави твърде много несвършена работа след себе си. Щеше да остави Фугата непокътната и враговете си живи. Това не беше разумно.
Не, трябва да продължи да живее. Да види Родовете унижени — надеждите им, както и териториите им — превърнати в прах, чудесата им — в играчки. За тях унищожението щеше да бъде прекалено лесно. То причиняваше болка само за миг, после всичко свършваше. Но Виждащите поробени — за това си заслужаваше да живее.
Ревът на водите я успокои. Обзе я носталгия като си спомни телата отмъквани от прилива.
Но не се ли чуваше и друг рев, освен този на реката? Вдигна поглед от черната вода. Най-горе на стъпалата имаше порутена сграда, просто покрив върху няколко колони, където оплаквачите чакаха докато близките отдават последна почит край реката. Забеляза някакво движение, бегълци в сенките. Сестрите ли бяха? Не усещаше близостта им.
Докато се връщаше през калта към най-долното стъпало неизреченият й въпрос получи отговор.
— Знаех, че ще бъдеш тук.
Непорочна замря с крак на стъпалото.
— Не където й да е… тук.
Непорочна усети тръпка на безпокойство. Не заради мъжа, който се появи иззад колоната, а заради компанията му. Те се движеха в сенките зад него и хълбоците им проблясваха като копринени. Лъвове! Беше дошъл с лъвове.
— А, да — обади се Ромо като видя Магьосницата да трепва. — Аз не съм сам, както тя е била. Този път ти си уязвимата.
Това беше вярно. Лъвовете не мислеха. Илюзиите й не можеха да ги заблудят. И атаките й не можеха да засегнат укротителя, който беше безразличен като зверовете.
— Сестри… — прошепна тя. — Елате при мене.
Лъвовете се разхождаха на лунната светлина — общо шест: три мъжки и три женски. Не откъсваха очи от собственика си, очаквайки нарежданията му.
Тя направи крачка назад. Калта под краката й беше хлъзгава. За малко да изгуби равновесие. Къде бяха Блудницата и Вещицата? Отпрати нова трескава мисъл да ги търси, но страхът я забави.
Лъвовете вече бяха на горното стъпало. Не смееше да отклони погледа си от тях, въпреки че гледката предизвикваше в нея отвращение. Бяха величествени, и го постигаха с такава лекота. Колкото и да й беше противна тази мисъл, знаеше че ще трябва да бяга. Ще накара менструума да я издигне над реката преди да успеят да стигнат до нея. Но не беше съсредоточена и той се надигаше без да бърза. Направи опит да забави приближаването им.
— Не бива да им вярваш… — рече тя.
— На лъвовете? — Ромо леко се усмихна.
— На Виждащите. Те измамиха Мими така както измамиха и мен. Оставиха я в Царството, а те избягаха. Те са страхливци и измамници.
— А ти? Какво си ти?