Непорочна усети как менструумът започна да изпълва нейното второ аз. Сега, когато бягството й беше сигурно, можеше да си позволи да каже истината.
— Аз съм нищо — отвърна тя толкова тихо, че гласът й почти се загуби в шума на реката. — Ще съм жива докато омразата ми към тях ме държи.
Лъвовете като че ли разбраха последната забележка, защото се нахвърлиха върху нея изведнъж, скачайки надолу по стъпалата.
Менструумът образува вълни около нея и тя започна да се издига. В този момент откъм реката се появи Блудницата и нададе вик.
Викът отклони вниманието на Непорочна. Краката й увиснаха на няколко инча над калта. Това беше достатъчно за първия от лъвовете. Той скочи от стъпалата към нея и я смъкна с лапите си от въздуха преди да успее да избегне атаката. Тя падна по гръб в калта.
Ромо си проправи път през стадото за да върне животното преди Непорочна да събере силите си. Призивът му закъсня. Менструумът се виеше в спирала около звяра, разкъсвайки лицето и хълбоците му — сега вече лъвът не можеше да се откъсне дори да искаше. Но нападението на менструума не беше оставило никакви резерви за защита и лъвът нанасяше удар след удар, след които зейваха жестоки рани. Непорочна пищеше и се гърчеше в окървавената кал, но той не я пускаше.
Когато ноктите му разкъсаха лицето й лъвът нададе задавен рев и атаката спря. Между тях се издигаше пара. Постоя за миг над Непорочна, после отстъпи залитайки настрани. Коремът му беше разпран от гърлото до тестисите. Причината не беше менструумът, а ножът който падна от ръката на Непорочна. Повлякъл вътрешностите си, звярът направи няколко крачки и падна настрани в калта.
Останалите животни заръмжаха разтревожени, но се подчиниха на командата на Ромо и останаха по местата си.
Сестрите дойдоха на помощ на Непорочна, но тя ги сряза с няколко презрителни думи и с мъка коленичи. Раните които й бяха нанесени щяха да оставят човек, и дори повечето от Виждащите, мъртви в праха. Тялото и горната част на гърдите й бяха разкъсани, плътта висеше на гадни ивици. Все пак тя успя да стане и обърна към Ромо агонизиращите си очи, потънали в огромна рана.
— Ще унищожа всичко, което си обичал… — каза тя. Гласът й трепереше, ръката й притискаше лицето а между пръстите бликаше кръв. — Фугата. Виждащите. Всичко! Ще го затрия. Обещавам ти. Ще те накарам да плачеш.
Ако можеше, Ромо щеше да убие Магьосницата на място без да му мигне окото. Но не беше по силите нито на лъвовете, нито на укротителя да отпратят Непорочна в отвъдното: колкото и отслабен да беше противника, тя и сестрите й несъмнено щяха да убият останалите животни преди да се доберат до тях. Трябваше да се задоволи с онова, което постигна внезапната им атака, и да се надява, че Мими знае, в мястото където почива, че мъките й са отмъстени.
Той се приближи към падналия лъв и тихо заговори. Непорочна не се опита да му попречи. Гледаше втренчено към стъпалата, охранявана от сестрите си.
Лъвовете стояха по местата си, очаквайки заповедта да се втурнат. Но Ромо тъжеше. Продължаваше да шепне, допрял буза до лицето на умиращото животно. После утешителните думи секнаха и мъка покри лицето му.
Лъвовете усетиха мълчанието му и разбраха какво означаваше. Обърнаха глави към него и в този момент Непорочна се издигна във въздуха — светица от кал и рани. Призрачните сестри я последваха като разложени серафими.
Той ги проследи с поглед докато се издигаха в тъмнината сред капки кръв. Почти бяха изчезнали в нощта когато видя главата на Непорочна да увисва и сестрите се спуснаха да й помогнат. Този път Магьосницата не презря подкрепата им, а се остави да я отнесат.
IХ. НИКОГА, И ОТНОВО
Строителят на зигурата, който пазеше пред Дома на Капра, им викаше нещо от края на полето — възпитанието не му позволяваше да се приближи.
— Искат да се върнете в Дома — чуха те.
Докато вървяха към миртовите дървета забелязаха, че събитията вече са в ход. Членовете на Съвета напускаха забързани Дома на Капра с угрижени лица. Камбанките звъняха, въпреки че нямаше вятър, а над Дома се виждаха светлини като огромни светулки.
— Амаду — рече Джерихо.
Светлините се спускаха и издигаха в сложни конфигурации.
— Какво правят? — попита Сузана.
— Сигнализират.
— Сигнализират за какво?
Докато й отговори измежду дърветата се показа Йоланда Дор и застана пред Сузана.
— Глупаво е, че ти вярват — каза тя направо. — Но ти казвам, аз няма да спя. Чуваш ли ме? Имаме право да живеем! Проклети Кукувици, тази земя не е ваша! — И си тръгна, проклинайки Сузана.
— Това значи, че са приели съвета на Ромо — рече Сузана.