— Точно това казват и Амаду — потвърди Джерихо загледан в небето.
— Не съм сигурна, че съм готова за това.
Тунг стоеше на вратата и я подкани да влезе.
— Побързай, моля те! Имаме съвсем малко време.
Тя се поколеба. Сега менструумът не я окуражаваше, чувстваше стомаха си като студена пещ — празен и пълен с пепел.
— Аз съм с тебе — напомни й Джерихо, усещайки тревогата й.
Присъствието му я успокояваше донякъде. Влязоха заедно.
Залата я посрещна с почти благоговейна тишина. Всички погледи бяха насочени към нея. Във всяко лице се четеше отчаяние. Последният път когато влезе тук, само преди минути, тя бе нашественик. Сега на нея се крепяха крехките им надежди да оцелеят. Опита се да не показва страха си, но ръцете й трепереха когато се изправи пред тях.
— Ние решихме — каза Тунг.
— Да — рече тя, — Йоланда ми каза.
— Никак не ни харесва — добави един от множеството, когото тя разпозна, че беше от фракцията на Йоланда. — Но нямаме избор.
— По границата вече има вълнения — продължи Тунг. — Кукувиците знаят, че сме тук.
— И утрото ще настъпи скоро — рече Месмерис.
Така беше. До разсъмване оставаха не повече от час и половина. Час по-късно всяка любопитна Кукувица от околността щеше да се скита из Фугата — без да я вижда напълно, може би, но с усещането, че тук има нещо за гледане, нещо от което трябва да се бои. А след колко ли време щеше да се повтори сцената от Лорд Стрийт?
— Взети са мерки да започне отново втъкаването — каза Долфи.
— Трудно ли е?
— Не — отвърна Месмерис. — Спиралата има голяма сила.
— Колко ще продължи?
— Имаме може би час — отбеляза Тунг, — за да те научим на нещата за Килима.
Един час — какво би могла да научи за един час?
— Кажете ми само онова, което трябва да знам за вашата безопасност. Нищо повече. Онова, което не знам, не бих могла да издам неволно.
— Разбрано — съгласи се Тунг. — Нямаме време за формалности. Да започваме.
Х. ПОВИКВАНЕТО
Кал се събуди изведнъж.
Въздухът беше поохладнял, но не това го събуди. Лемуел Ло го викаше.
— Калхун… Калхун…
Той седна. Лемуел беше до него. Усмихваше се през гъсталака на брадата си.
— Търсят те — рече той.
— А?
— Нямаме много време, поете — продължи той докато Кал ставаше. — Втъкават отново килима. Само след минути всичко това ще заспи отново. И аз с него.
— Не може да бъде.
— Вярно е, приятелю. Но аз не се боя. Ти ще ни пазиш, нали?
Той стисна здраво ръката на Кал.
— Сънувах нещо… — рече Кал.
— Какво?
— Сънувах, че това е истинско, а другото не.
— Бих искал сънят ти да се сбъдне — усмивката на Лемуел помръкна. — Но Царството е съвсем истинско. Просто нещо, което стане прекалено сигурно в себе си, се превръща в лъжа. Това си сънувал. Че другото място е място от лъжи.
Кал кимна. Ло стисна ръката му още по-силно, като че ли сключваше договор.
— Не оставай равнодушен, Калхун. Помни Ло, а? И овощната градина? Нали? Тогава ще можем пак да се видим.
Лемуел го прегърна.
— Помни — прошепна той на ухото на Кал.
Кал отвърна на мечешката прегръдка доколкото можа, предвид размерите на Ло. После пазителят на овощната градина се отдръпна.
— По-добре побързай — рече той. — Посетителката ти казва, че работата била важна. — И закрачи към поляната, където навиваха килима и пееха последните меланхолични песни.
Кал го проследи с поглед. Докато минаваше между дърветата пръстите му погалваха всяко едно по кората. Сигурно им нареждаше да спят.
— Господин Муни?
Кал се обърна. На разстояние две дървета от него стоеше ниска жена с подчертано ориенталски черти. В ръката си държеше лампа, и когато се приближи я вдигна за да го огледа, продължително и без всякакви обяснения.
— Е — рече тя, а гласът й прозвуча като музика, — той ми каза, че сте красив, и действително е така. Чудно някак си.
Тя наведе леко глава настрани, сякаш се опитваше да разгадае физиономията на Кал.
— На колко години сте?
— Двадесет и шест. Защо?
— Двадесет и шест — повтори тя. — Математиката му е ужасна.
И моята, щеше да добави Кал, но имаше по-важни въпроси. Първият от тях беше:
— Вие коя сте?
— Аз съм Хлоя — беше отговорът. — Дойдох да ви взема. Трябва да побързаме. Той става нетърпелив.
— Кой това?
— Дори да имахме време за разговор, забранено ми е да ви кажа. Но това което мога да кажа е, че той с нетърпение ви очаква. Голямо нетърпение.
Тя се обърна и тръгна встрани от коридора на дърветата. Продължи да говори, но Кал не чуваше думите. Последва я и долови края на изречението:
— …няма време пеша…