— Какво казахте? — попита той като я настигна.
— Трябва да пътуваме бързо.
Стигнаха до края на овощната градина и там стоеше не друго, а рикша. Облегнат на дръжките един жилав мъж на средна възраст, облечен в яркосини панталони и износен потник, пушеше тънка черна цигара. На главата му се мъдреше бомбе.
— Това е Флорис — представи го Хлоя. — Моля ви, качвайте се.
Кал се подчини и се намести сред разхвърляните възглавници. Не би могъл да се откаже от приключението, ако ще от това да зависеше животът му. Хлоя седна до него.
— Побързай — каза тя на водача и се понесоха като вятър.
ХI. ПРИ БЕЛВЕДЕРА
1
Зарече се да не поглежда назад към овощната градина, и се сдържа почти до края, когато преди нощта наоколо да погълне окончателно гледката, волята му отслабна и той се огледа.
Успя да види само пръстена от светлина където бе стоял и рецитирал стиховете на Лудия Муни, после рикшата зави и всичко изчезна.
Флорис изпълни нареждането на Хлоя: наистина бързаха. Возилото се тресеше и търкаляше напред, преодоляваше с еднаква сила камъни и пасища, и през цялото време заплашваше да изхвърли пасажерите си. Кал се държеше и гледаше как край него преминава Фугата. Проклинаше се, че беше заспал и пропуснал възможността да я проучи през нощта. Когато зърна за пръв път Втъкания свят, той му изглеждаше толкова познат, но като пътуваше по пътищата му се чувстваше като турист, ококорен пред гледките на чужда страна.
— Странно място — рече той докато минаваха под една скала, изваяна във формата на огромна надвиснала вълна.
— А ти какво очакваше? — отвърна Хлоя. — Собственият ти заден двор?
— Не съвсем. Но си мислех, че го познавам, в известен смисъл. Поне от сънищата.
— Раят винаги трябва да е по-странен, отколкото очакваш, нали така? Иначе ще изгуби очарованието си. А ти си очарован.
— Да, и се страхувам.
— Разбира се. Това ти поддържа кръвообращението.
Той не разбра съвсем последната забележка, но други неща привлякоха вниманието му. При всеки завой, след всяко възвишение се разкриваше нова перспектива. А пред тях беше най-внушителната гледка: въртящата се стена от облаци на Спиралата.
— Там ли отиваме? — попита той.
— Близо до нея.
Гмурнаха се изведнъж в малка горичка от брези, чиято сребърна кора проблясваше в светлината на светкавиците от облаците, после продължиха по малък склон, който Флорис преодоля с впечатляващо темпо. Зад горичката пейзажът рязко се промени. Земята беше тъмна, почти черна, а растителността като че ли беше от оранжерия, а не на открито. Нещо повече, като стигнаха на върха на възвишението и тръгнаха по билото, Кал започна да усеща странни халюцинации. Непрекъснато виждаше от двете страни на пътя сцени, които не бяха съвсем там; като картини на зле настроен телевизор — размазваха се и отново заставаха на фокус. Видя къща, построена като обсерватория, наоколо й пасяха коне; видя няколко смеещи се жени в рокли от моаре. Видя още много други неща, но все за няколко секунди.
— Безпокои ли те това? — попита Хлоя.
— Какво става?
— Това е парадоксална земя. Строго погледнато, ти изобщо не би трябвало да си тук. Винаги има опасности.
— Какви опасности?
Не чу дали тя му отговори, защото от корема на Спиралата изригна люлякова светкавица, последвана от гръм. Вече бяха на четвърт миля от облака — космите по врата и ръцете на Кал настръхнаха, топките го заболяха.
Хлоя обаче не проявяваше интерес към Мантията. Гледаше Амаду, които се въртяха в небето зад тях.
— Втъкаването е започнало. Затова Спиралата е толкова неспокойна. Имаме по-малко време, отколкото си мислех.
При тези думи Флорис ускори ход и се затича, а петите му хвърляха бучки пръст в рикшата.
— Така е по-добре — рече Хлоя. — Няма да има време за сълзливи сантименталности.
След още три минути натъртващо пътуване стигнаха пред малък каменен мост и Флорис спря сред облак прах.
— Тук слизаме — обяви Хлоя и поведе Кал по няколко изтъркани стъпала към моста. Той пресичаше тесен, но дълбок пролом, чиито страни бяха покрити с мъх и пера от папрат. Долу течеше вода и пълнеше един вир, в който подскачаха риби.
— Хайде, хайде — подкани го Хлоя и го преведе бързо по моста.
Насреща им имаше къща с широко отворени врати и капаци на прозорците. По покрива се издигаха купчини птичи изпражнения, а край стената дремеха няколко големи черни прасета. Когато Кал и Хлоя наближиха прага едното се надигна и подуши краката на Кал, после се върна към свинските си сънища.
Вътре не светеше нищо. Единственото осветление идваше от светкавиците, а толкова близо до Спиралата то беше практически непрекъснато. На тази светлина Кал огледа стаята, в която го вкара Хлоя. Мебелировката беше оскъдна, но навсякъде имаше вестници и книги. Подът бе покрит с колекция от протрити килими, и върху един от тях лежеше огромна — и вероятно страшно стара — костенурка. В другия край на стаята голям прозорец гледаше към Мантията. Пред него в голямо обикновено кресло седеше някакъв мъж.