— Ето го — обяви Хлоя, но Кал не беше съвсем сигурен кой на кого представи.
Креслото, или мъжът, изскърца когато той стана. Беше стар, макар и не колкото костенурката. Кал предположи, че е на възрастта на Брендън. Лицето му очевидно обичаше смеха, но бе познало и болката. От косата до гърбицата на носа се простираше белег като петно от дим, и продължаваше надолу по дясната буза. Това не загрозяваше лицето, а по-скоро му придаваше властност, която иначе не би проличала в него. Светкавиците следваха една след друга, отпечатвайки силуета на мъжа в ума на Кал, но домакинът не казваше нищо. Само гледаше Кал, и продължаваше да го гледа. На лицето му бе изписано удоволствие, но защо, това не беше съвсем ясно за Кал. А не се чувстваше готов да попита, поне не преди другия да наруши мълчанието. Но изглежда не бе писано да стане така. Мъжът просто го гледаше.
Блясъкът на светкавиците го затрудняваше и той не беше съвсем сигурен, но на Кал му се стори, че в този човек има нещо познато. Предположи, че могат да стоят така с часове, ако не започне разговор, и зададе на глас въпроса, който се въртеше в главата му:
— Познавам ли ви отнякъде?
Очите на стареца се свиха като че ли искаше да заостри зрението си и да прониже сърцето на Кал. Но гласен отговор не последва.
— Не му е разрешено да разговаря с тебе — обясни Хлоя. — Хората, които живеят толкова близо до Спиралата… — думите й заглъхнаха.
— Какво? — попита Кал.
— Няма време за обяснения — рече тя. — Просто ми вярвай.
Мъжът не откъсваше очи от Кал нито за секунда, не мигваше дори. Внимателният му поглед бе съвсем благ, като че ли изпълнен с обич. Кал изведнъж бе обладан от страхотно желание да остане, да забрави Царството и да заспи в Килима тук при прасетата, светкавиците и всичко останало.
Обаче Хлоя вече го бе хванала за ръката.
— Трябва да вървим.
— Толкова скоро? — възропта той.
— Поначало рискувахме, като те доведохме тук — отвърна тя.
Старецът се приближаваше към тях. Походката му беше стабилна, погледът — все същият. Но Хлоя се намеси.
— Моля те, недей.
Той се намръщи и стисна устни. Но не се доближи повече.
— Трябва да си вървим — продължи тя. — Знаеш, че трябва.
Той кимна. Сълзи ли имаше в очите му? Кал мислеше, че да.
— Ще се върна навреме. Само ще го заведа до границата. Съгласен ли си?
Пак само кимване.
Кал вдигна колебливо ръка за сбогом.
— Е — рече той, още по-озадачен. — Беше… беше… чест за мене.
Лицето на стареца се сбръчка в лека усмивка.
— Той знае — каза Хлоя. — Повярвай ми.
Поведе Кал към вратата. Светкавиците проблясваха из стаята, гръмотевиците разтърсваха въздуха.
На прага Кал погледна за последен път домакина си, и за негова изненада — а всъщност и удоволствие — усмивката на мъжа се превърна в ухилване, което криеше в себе си някаква едва доловима палавост.
— Пази се — каза Кал.
Ухилен въпреки сълзите, които се стичаха по бузите му, мъжът му махна за сбогом и се обърна към прозореца.
2
Рикшата чакаше от другата страна на моста. Хлоя намести Кал и изхвърли възглавниците с пискюлчета, за да облекчи товара.
— Бързай — каза тя на Флорис. Едва изрече думата и се понесоха.
Пътуването го накара да настръхне. Всичко и всички страшно бързаха докато Фугата се готвеше да превърне отново материята си в шарки. В небето над главите им цареше птичи хаос, полята гъмжаха от животни. Навсякъде се виждаха големи приготовления, като за някакво мигновено гмуркане.
— Сънуваш ли? — попита Кал докато пътуваха. Въпросът дойде изневиделица, но изведнъж му се стори много важен.
— Да сънувам?
— Когато си в Килима?
— Може би — отвърна Хлоя замислена, — но никога не си спомням сънищата. Спя твърде дълбоко… — тя се запъна, после погледна встрани преди да довърши, — … като смърт.
— Скоро ще се събудите отново — Кал разбра меланхолията, която я бе обзела. — Само след няколко дни.
Опита се гласът му да звучи уверено, но се съмняваше дали е успял. Знаеше съвсем малко за онова, което бе станало през нощта. Шадуел жив ли беше още? А сестрите? И ако да, къде са?
— Аз ще ви помогна — добави той. — Поне това знам. Сега съм част от това място.