— О, да — каза тя съвсем сериозно. — Наистина си. Но, Кал… — тя го погледна и взе ръката му в своята. Той почувства връзката между тях, известна интимност дори, толкова несъответстваща на нищожното време, което бяха прекарали заедно. — Кал. Бъдещето е пълно с превратности.
— Не разбирам.
— Нещата могат толкова лесно да бъдат заличени. И то завинаги. Повярвай ми. Завинаги. Цели животи да изчезнат, сякаш никога не са били изживяни.
— Пропуснал ли съм нещо?
— Просто не приемай, че всичко е гарантирано.
— Няма.
— Добре. Добре — това изглежда малко я разведри. — Ти си добър човек, Калхун. Hо ще забравиш.
— Какво ще забравя?
— Всичко това. Фугата.
— Никога — засмя се той.
— Наистина ще забравиш. Всъщност, може би трябва. Трябва, иначе това ще разбие сърцето ти.
Той се сети отново за Лемуел и прощалните му думи. Помни, беше казал той. Наистина ли беше толкова трудно?
Дори да имаше още думи да се кажат по въпроса, те останаха неизречени, защото в този момент Флорис рязко спря.
— Какъв е проблемът? — попита Хлоя.
Водачът на рикшата посочи право напред. На не повече от стотина метра от тях пейзажът и всичко в него се изгубваха в Килима — твърдата материя се превръщаше в цветни облаци, от които щяха да бъдат изтеглени нишките му.
— Толкова скоро — каза Хлоя. — Слизай, Калхун. Не можем да те заведем по-нататък.
Линията на Килима се приближаваше като горски пожар, поглъщащ всичко по пътя си. Сцената вдъхваше страхопочитание. Въпреки че знаеше съвсем добре какви процедури се извършват — и че са добронамерени — гледката направо смразяваше кръвта му. Пред очите му се топеше един свят.
— Оттук нататък ще се оправиш сам — рече Хлоя. — Кръгом, Флорис! И политай!
Рикшата се обърна.
— Ами какво ще стане с мене? — попита Кал.
— Ти си Кукувица — извика му Хлоя и Флорис потегли. — Можеш просто да излезеш от другата страна.
Извика и още нещо, но той не го чу.
Страшно се надяваше да не е молитва.
ХII. ИЗЧЕЗВАЩА РАСА
1
Въпреки думите на Хлоя гледката пред него не беше успокояваща. Линията на унищожението се приближаваше със значителна скорост и не оставяше нищо непроменено. Инстинктът му подсказваше да побегне пред нея, но знаеше, че този маньовър би бил безполезен. Приливът на преобразяването щеше да напредва от всички посоки на компаса: рано или късно нямаше къде да бяга.
Вместо да стои неподвижен и да го чака, той избра да върви срещу него, и да посрещне докосването му.
Като направи първите си колебливи крачки въздухът около него предизвика някакъв сърбеж. Земята се гърчеше и тресеше под краката му. Още няколко метра и районът през който минаваше направо започна да се движи. Потокът помъкваше малки камъчета, късаше листа от храстите и дърветата.
„Това май ще заболи“, помисли си той.
Границата вече беше на не повече от десетина метра от него — виждаше с учудваща яснота извършващият се процес: магиите на Стана разделяха материята на Фугата на нишки, изтегляха ги във въздуха и ги връзваха на възли — тези възли на свой ред изпълваха въздуха като безброй насекоми, докато накрая последната магия ги привикваше в килима.
Можа да си позволи учудване само за няколко секунди преди да се срещнат — около него подскачаха влакна като фонтани във всички цветове на дъгата. Нямаше време за сбогуване: Фугата просто изчезна от полезрението и го остави потопен в работата на Стана. Издигащите се нишки предизвикаха у него усещане че пада, като че ли възлите се бяха устремили към рая, а той бе прокълната душа. Над главата му обаче нямаше рай, а шарки. Калейдоскоп по-силен от зрението и мисълта, чиито мотиви се преплитаха и разплитаха докато намерят мястото си сред останалите. Дори сега той беше сигурен, че ще бъде преобразен по същия начин: плътта и костите му ще се превърнат в символ, и той ще бъде втъкан във величествената композиция.
Но молитвата на Хлоя, ако имаше такава, му осигури защита. Станът отхвърли кукувичето вещество и го подмина. В един миг той бе сред втъкаването. След това великолепието на Фугата остана зад гърба му и той се озова сред голо поле.
2
Не беше сам. Няколко дузини Виждащи бяха избрали да прекрачат оттатък, в Царството. Някои стояха сами и гледаха как Килимът поглъща дома им, други разгорещено спореха на малки групи, а трети вече се бяха запътили към мрака преди Човеците да тръгнат да ги търсят.
Сред тях той видя едно познато лице, осветено от блясъка на втъкаването — Аполин Дюбоа. Тръгна към нея. Тя го забеляза, но не го поздрави.