— Виждала ли си Сузана? — попита Кал.
Тя поклати глава.
— Кремирах Фредерик и си уреждах нещата.
Не каза нищо повече. До нея се появи някакъв елегантен тип с начервени бузи. Съвсем приличаше на сводник.
— Трябва да тръгваме, Пеперудке — рече той. — Преди да са налетели зверовете.
— Знам — отвърна тя. После се обърна към Кал: — Ще забогатеем. Ще учим вас, Кукувиците, какво означава желанието.
Приятелят й се ухили с половин уста. Повечето от зъбите му бяха златни.
— Идват чудесни времена — Аполин потупа Кал по бузата. — Така че ела да ме видиш някой ден. Ще те обслужим добре.
После хвана сводника за ръка.
— Bon chance — рече тя и двамата се отдалечиха забързани.
Линията на Килима вече бе доста далече от Кал, а броят на Виждащите, които останаха, беше повече от сто. Той тръгна сред тях да търси Сузана. Повечето не обръщаха внимание на присъствието му — тези хора оставени в края на двадесети век без никакво средство за защита освен магии имаха по-належащи грижи. Не им завиждаше.
Сред бегълците забеляза трима от Купувачите, застанали замаяни и прашни, с безизразни лица. Чудеше се какво ли си мислят за преживяното през тази нощ. Дали ще споделят цялата история с приятелите си, и ще понесат неверието и презрението, които щяха да им се струпат на главите? Или ще оставят приказката да ги измъчва, но няма да я разкажат? Подозираше, че ще бъде второто.
Утрото наближаваше. Най-слабите звезди изчезнаха, и дори най-ярките вече не бяха толкова уверени в себе си.
— Свърши се… — чу той някой да мърмори.
Погледна назад към Килима — светлината на втъкаването беше почти загаснала.
Но изведнъж в нощта се чу вик и миг по-късно Кал видя три светлини — Амаду — да се издигат с огромна скорост от жаравата на Килима. Издигайки се те се доближаваха, докато накрая — високо над улиците и полята — се сблъскаха.
Блясъкът на срещата им освети пейзажът докъдето стигаше погледа. Кал видя как Виждащите се разбягаха на всички страни, отвърнали очи от ярката светлина.
После светлината загасна и в сравнение с нея утринният полумрак му се стори толкова непроницаем, че всъщност в продължение на около минута Кал направо ослепя. Постепенно светът отново се появи около него и той разбра, че фойерверкът и неговият ефект изобщо не са били случайни.
Виждащите бяха изчезнали. Там където преди деветдесет секунди беше пълно с издължени силуети, сега беше празно. Бяха избягали под прикритието на светлината.
ХIII. ЕДНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ
1
Хобарт също видя ярката следа на Амаду, въпреки че още беше на две и половина мили от мястото. Тази нощ бедите следваха една след друга. Ричардсън, все още разтърсен от събитията в щаба, на два пъти блъсна колата в спрели автомобили, и маршрутът им попадаше все на задънени улици докато заобиколят Уъръл.
Но най-после ето: знак, че плячката е наблизо.
— Какво беше това? — попита Ричардсън. — Като че ли нещо избухна.
— Един Господ знае — отвърна Хобарт. — От тези хора всичко може да се очаква. Особено от жената.
— Не трябва ли да извикаме подкрепления, сър? Не знаем колко са.
— Дори и да можехме… — рече Хобарт и изключи радиото и смущенията, които бяха погълнали Хийт преди няколко часа, — искам да не вдигаме много шум преди разберем какво става. Угаси фаровете.
Шофьорът се подчини и продължиха в полумрака, предшестващ утрото. На Хобарт му се стори, че вижда някакви фигури да се движат в мъглата зад сивите храсти отстрани на пътя. Обаче нямаше време да проучва — трябваше да се довери на инстинкта си, че жената е някъде пред тях.
Изведнъж на пътя пред тях се появи някой. Ричардсън изруга и завъртя кормилото, но силуетът сякаш прескочи колата.
Автомобилът се качи на тротоара и измина няколко метра преди Ричардсън да го овладее отново.
— Мамка му. Видяхте ли това?
Хобарт видя и изпита същото болезнено неудобство, което бе почувствал в щаба. Тези хора имаха оръжия, които действаха върху усещането за реалност, а той обичаше реалността повече от топките си.
— Видяхте ли? — повтори Ричардсън. — Копелето просто летеше.
— Не — каза твърдо Хобарт. — Нищо не летеше. Разбрано?
— Да, сър.
— Не вярвай на очите си. Вярвай на мене.
— Да, сър.
— И ако ти се изпречи нещо друго, сгази го.
2
Светлината, която заслепи Кал, заслепи и Шадуел. Той падна от гърба на човешкия си кон и запълзя наоколо в мръсотията докато светът отново застана на фокус. Като прогледна видя две неща. Едното беше Норис, който лежеше на земята и хлипаше като дете. Другото — Сузана, която се появи от развалините на къщата на Шърман, придружена от двама Виждащи.