Защото вашата Втора Фондация ме преценяваше погрешно до самия край. Отрано узнах плана им. Мислехте, че ще ви последвам тук и ще бъда подходяща съставка за тяхното ястие. Вие трябваше да сте примамка — примамка за бедния глупав слаб мутант, толкова увлечен по следите на Империята, че да падне сляпо в очевидна клопка. Но нима съм техен пленник?
Питам се дали им е дошло наум, че едва ли бих бил тук без флотата си — срещу артилерията на всяка единица от която те са напълно и жалостиво безпомощни? Дали са се сетили, че няма да се бавя с преговори и да изчаквам събитията?
Преди дванадесет часа моите кораби бяха хвърлени срещу Звездокрай и те са приключили изцяло своята мисия. Звездокрай е превърната в развалини, нейните населени центрове са унищожени. Не е имало съпротива. Втората Фондация вече не съществува, Чанис, и аз, немощният слабак, съм властелин на Вселената.
Чанис успя само да поклати слабо глава.
— Не… не…
— Да… да… — имитира го Мулето. — И ако вие сте последният останал жив, а това е твърде вероятно, също няма да е задълго.
Последва кратка напрегната пауза и Чанис почти изкрещя от внезапната болка на разкъсващото проникване в най-съкровените тъкани на мозъка му.
Мулето се отдръпна и промърмори:
— Не е достатъчно. Все пак не издържахте изпитанието. Отчаянието ви е преструвка. Страхът ви не се дължи на огромното поражение, което придружава разрушаването на един идеал, а е дребният пронизващ страх от личното унищожение.
И слабата ръка на Мулето сграбчи Чанис за гърлото в уж немощна хватка, от която той кой знае защо не успя да се освободи.
— Вие сте осигуровката ми, Чанис. Мой водач и предпазна мярка срещу всяко недооценяване от моя страна — очите на Мулето се втренчиха в него настойчиво, изпитателно… — Правилно ли съм преценил, Чанис? Надхитрих ли ви вас, хората от Втората Фондация? Звездокрай е разрушена, унищожена до основи. Защо тогава отчаянието ви е преструвка? Каква е действителността? Трябва да зная действителността и истината! Говорете, Чанис, говорете. Нима не съм проникнал достатъчно дълбоко? Дали опасността все още съществува? Говорете! Къде съм сбъркал?
Чанис усещаше думите да се измъкват от устата му. Не излизаха с желание. Стисна зъби, за да не ги изпуска. Прехапа езика си. Напрегна всички мускули в гърлото си.
И все пак те се заизнизваха — задъхани, измъквани със сила, и по пътя си разкъсваха гърлото, езика и зъбите му.
— Истината — изписка той, — истината…
— Да, истината. Какво още трябва да се направи?
— Селдън е основал Втората Фондация тук. Тук, както вече казах. Не съм лъгал. Психолозите дошли и поели под контрол местното население.
— На Звездокрай? — Мулето проникна дълбоко в изблика на мъчение сред емоционалния прилив на другия, грубо го разкъсваше. — Разруших Звездокрай. Знаеш какво искам. Дай ми го.
— Не Звездокрай. Казах, че хората от Втората Фондация може и да не са онези, които привидно са на власт. Звездокрай е само маскировка… — Думите почти не се различаваха, учленяваха се против всеки атом на волята на Чанис. — Росем… Росем! Росем е светът…
Мулето отпусна хватката си и Чанис се строполи в кълбо от болка и ужас.
— И мислехте да ме измамите? — изрече тихо Мулето.
— Излъгах ви — това беше последното зрънце съпротива у Чанис.
— Но не продължи достатъчно дълго за вас и вашите. Имам връзка с моята флота. И след Звездокрай ще дойде редът и на Росем. А най-напред…
Чанис усети терзаещият мрак да се нахвърля срещу него и автоматично вдигнатата към очите му ръка не успя да го отблъсне. Беше мрак, който задушаваше, и докато усещаше разкъсаното си наранено съзнание да потъва в безкрайна тъма, зърна последния образ на тържествуващия мутант — смееща се пръчка с дълъг месест нос, трептящ от смях.
Звукът отмря. Тъмата го обгърна любовно.
Всичко свърши с разкъсващо чувство, подобно на насечения блясък на светкавица, и Чанис бавно се върна на земята, докато зрението му се възстановяваше болезнено в замъглени видения през напоените му със сълзи очи.
Главата го болеше непоносимо и само с остра агонизираща болка можа да вдигне ръка до нея.
Явно беше жив. Бавно, също като пера, подхванати от преминаващ въздушен вихър, мислите му се успокоиха и се утаиха. Усети в него да нахлува облекчение — отвън. Бавно, мъчително, склони глава и облекчението отново му донесе остра болка.
Защото вратата беше отворена и Първия Говорител стоеше на прага. Опита се да проговори, да извика, да предупреди, но езикът му се вдърви и разбра, че част от мощното съзнание на Мулето все още го държеше и не пускаше думите му навън.