Аз нося отговорността, задето пропуснахме всичко това, защото бях ръководител на Втората Фондация, когато завзехте Калгън. След като унищожихте Първата Фондация, го открихме, но твърде късно и заради тази грешка милиони умряха в Звездокрай.
— И сега ще оправите нещата? — тънките устни на Мулето се присвиха, а съзнанието му пулсираше от омраза. — Какво ще промените? Ще ме угоите ли? Ще ми върнете мъжествеността? Ще изличите от миналото продължителното детство сред враждебна среда?! Нима окайвате моите страдания? За моето нещастие ли скърбите? Не изпитвам съжаление заради онова, което съм извършил поради необходимост. Нека Галактиката се брани, доколкото може, защото ни най-малко не се трогна да ме защити, когато се нуждаех от нея!
— Разбира се, вашите емоции — поде Първия Говорител, — са единствено рожби на средата ви и не трябва да се осъждат, а само да се променят. Унищожаването на Звездокрай беше неизбежно. Алтернативата щеше да бъде значително по-големи разрушения из цялата Галактика в продължение на векове. Направихме най-доброто, което успяхме при нашите ограничения. Евакуирахме колкото можахме повече хора от Звездокрай. Децентрализирахме останалия свят. За съжаление, по необходимост мерките ни бяха далеч от адекватните. Оставихме милиони да загинат — не съжалявате ли за това?
— Никак. Не повече, отколкото скърбя за стоте хиляди, които трябва да умрат на Росем след не повече от шест часа.
— На Росем ли? — възкликна бързо Първия Говорител.
Обърна се към Чанис, който с усилие бе полуседнал и съзнанието му упражни силата си. Чанис усети дуела на мозъци над него, после настъпи кратко прекъсване на връзката и думите се изсипаха нестройно от устата му.
— Сър, провалих се напълно. Насили ме да му го кажа по-малко от десет минути преди да дойдете. Не успях да устоя и за мен няма прошка. Той знае, че Звездокрай не е Втората Фондация. Известно му е, че тя е на Росем — и парализиращите го емоционални вериги отново го изолираха от всичко наоколо.
— Разбирам — намръщи се Първия Говорител. — Какво възнамерявате да направите?
— Нима наистина питате? Наистина ли ви е трудно да проумеете нещо съвършено ясно? През цялото време, докато ми проповядвахте за естеството на емоционалния контакт, докато ме засипвахте с думи, като мегаломания и параноя, аз работех. Влязох във връзка с моята флота и тя получи необходимите заповеди. След шест часа, освен ако по някаква причина не отменя нарежданията си, те ще бомбардират цялата планета, с изключение на това село и район от двеста и петдесет квадратни километра около него. Ще се справят напълно със задачата и после ще се приземят тук. Разполагате с шест часа, а за шест часа не ще успеете да надвиете съзнанието ми, нито да спасите останалата част от Росем.
Мулето разпери ръце и отново се изсмя, докато Първия Говорител изглежда трудно възприемаше новото положение на нещата.
— А каква е алтернативата? — попита той.
— Защо трябва да има алтернатива? Не мога да спечеля повече от това, което вече имам. Защо да скъпя живота на хората на Росем? Може би, ако позволите на корабите ми да кацнат и всички вие — хората на Втората Фондация, се подчините на умствен контрол, който да ме задоволи, бих могъл да отменя заповедта за бомбардиране. Вероятно ще бъде от полза да поставя под свой контрол толкова много хора с висок интелект. Но пък ще изисква доста усилия и може всъщност да не си струва, така че не настоявам особено да се съгласите, Какво ще кажете, жителю на Втората Фондация? С какво оръжие разполагате срещу моя мозък, който е поне толкова силен, колкото вашия, и срещу корабите ми, които са по-мощни от всичко, което някога сте мечтали да притежавате?
— Какво имам ли? — бавно изрече Първия Говорител, — Ами нищо, освен едно зрънце, толкова малко зрънце познание, което дори вие не притежавате.
— Говорете бързо — изсмя се Мулето, — говорете находчиво. Защото както и да се гърчите, няма да се измъкнете.
— Бедният мутант — рече Първия Говорител. — Няма от какво да се измъквам. Задайте си сам въпроса — защо Бейл Чанис бе изпратен на Калгън като примамка? Бейл Чанис, който макар да е млад и храбър е почти толкова по-немощен умствено от вас колкото и този ваш заспал офицер Хан Притчър. Защо не съм отишъл аз или някой друг от нашите първенци, който би бил по-равностоен противник за вас?
— Вероятно — бе самоувереният отговор, — защото не сте били достатъчно глупави, тъй като сте разбрали, че никой от вас не може да се сравнява с мен.