— Не повече, отколкото вашите, защото веднага щом чуя стъпки отвън, ще се развикам и разкрещя и ще кажа, че сте влезли насила.
— Така ли? — възкликна той с натъртена учтивост. — А как възнамерявате да обясните, че предпазната преграда е изключена?
— Пфу! Това няма да е трудно. По начало нямаше такава.
Очите на младежа се разшириха и в тях се появи изумление.
— Блъф ли беше? На колко години си, хлапе?
— Намирам този въпрос за твърде нахален, младежо. И не съм свикнала да се обръщат към мен с „хлапе“.
— Не се учудвам. Вероятно сте дегизираната баба на Мулето. Имате ли нещо против, ако сега напусна, преди да сте организирали група за линчуване, в която аз да играя ролята на жертва?
— Най-добре ще е да не си тръгвате, защото баща ми ви очаква.
Погледът на младия мъж отново се изпълни с предпазливост. Едната му вежда се повдигна, когато подметна:
— Охо? Има ли някой при баща ви?
— Не.
— Някой да го е посещавал напоследък?
— Само търговци и… вие.
— Нещо необичайно да се е случвало въобще?
— Само вие.
— Забравете ме, моля. Не, не ме забравяйте. Кажете, как разбрахте, че баща ви ме очаква?
— О, това не беше трудно. Миналата седмица получи лична капсула със самоокисляващо се писмо, наясно сте, нали? Изхвърли кожуха на капсулата в дезинтегратора за смет и вчера даде на Поли — това е прислужницата ни, нали разбирате, един месец отпуск, за да посети сестра си в Терминус Сити, а днес следобед приготви леглото в спалнята за гости. Затова знаех, че очаква някого, за когото се предполага, че няма да разбера нищо. А обикновено споделя всичко с мен.
— Наистина ли?! Изненадан съм, че се налага да го прави. Бих помислил, че узнавате всичко, преди да ви го разправи.
— Обикновено е така — Аркадия се изсмя. Започваше да се чувства съвсем непринудено. Посетителят не беше младичък, но изглеждаше много изискан, с къдрава кестенява коса и яркосини очи. Може би щеше отново да срещне някой като него, когато самата станеше възрастна…
— А точно сега — попита той, — как разбрахте, че аз съм очакваният посетител?
— Ами кой друг би могъл да бъде? Той очаква някого по толкова мистериозен начин, ако разбирате какво искам да кажа, а ето, че вие почвате да подскачате наоколо и се опитвате да се промъкнете през прозореца, вместо да влезете през входната врата, както бихте направили, ако имахте малко ум в главата. — Тя си спомни един любим израз и го използва веднага. — Мъжете са толкова глупави!
— Май сте доста самовлюбено хлапе, а? Искам да кажа, госпожица. Може и да грешите. Ами ако ви уверя, че всичко това е загадка за мен и че доколкото ми е известно, баща ви очаква друг?
— О, не мисля. Не ви поканих да влезете, преди да видя, че изпуснахте куфарчето си.
— Какво?
— Куфарчето ви, младежо. Не съм сляпа. Не го изпуснахте неволно, защото най-напред погледнахте надолу, за да сте сигурни, че ще тупне на подходящо място. После вероятно сте разбрали, че ще падне точно под живия плет и няма да се вижда, така че го хвърлихте и след това погледнахте надолу. Сетне, това че се качихте на прозореца, вместо да отидете до вратата, трябва да означава, че се опасявате да се доверите на къщата, преди да огледате мястото. А след като си имахте малка неприятност с мен, се погрижихте за куфарчето си, преди да вземете мерки за собствената си личност, което значи, че смятате съдържанието му, каквото и да е то, за по-ценно от собствената си безопасност, а от това следва, че докато вие сте тук, вътре, а куфарчето е навън, вероятно сте доста безпомощен. — Тя млъкна, за да си поеме така необходимия й дъх.
— Ако не се отчита — изцеди през зъби младежът, — това, че смятам да ви задуша почти до смърт и да изляза оттук с куфарчето.
— Ако не се отчита, млади момко, че случайно под леглото си имам бухалка за бейзбол, до която мога да стигна за две секунди от мястото, където съм, и че съм доста силна за момиче!
Безизходно положение. Накрая с пресилена учтивост „младежът“ каза:
— Мога ли да ви се представя, след като се сприятелихме толкова? Казвам се Пелеас Антор. А вие?
— Аз съм Арка… Аркади Даръл. Приятно ми е да се запозная с вас.
— А сега, Аркади, бъдете добро малко момиче и повикайте баща си.
— Не съм малко момиче — наежи се Аркадия. — Мисля, че сте много груб, особено когато молите за услуга.
— Много добре! — въздъхна Пелеас Антор. — Бихте ли били така добра, мила малка стара дамо, натъпкана с лавандула, да повикате баща си?
— Нямах точно това предвид, но ще му съобщя за вас. Само че, без да отделям поглед от вас, млади момко! — и тя удари с крак по пода.
В коридора се разнесе шум от забързани стъпки и вратата се отвори със замах.