Вратата зад него се отвори, и той се обърна. Прозрачната стена се замъгли и червеникавата светлина на вечерта отстъпи пред белия блясък на атомната енергия.
Хан Притчър седна в посоченото му кресло. В частните аудиенции при Мулето нямаше поклони и коленопреклонности, нито се използваха почтителни изрази. Той беше просто Първи Гражданин. Обръщаха се към него със „сър“. В негово присъствие можеше да седнеш и нямаше нищо лошо, ако се наложеше да му обърнеш гръб.
За Притчър това беше доказателство за сигурната и уверена мощ на мъжа и тя го изпълваше с горещо задоволство.
— Последния ви доклад получих вчера — поде Мулето. — Не отричам, че го намирам малко потискащ, Притчър.
Веждите на генерала се сключиха.
— Да, сигурно, но не виждам до какви други заключения бих могъл да стигна. Просто няма Втора Фондация, сър.
Мулето се замисли, а после бавно поклати глава, както бе правил много пъти преди.
— Съществуват доказателствата на Еблинг Майс.
Винаги са налице доказателствата на Еблинг Майс. За Притчър това беше позната история.
— Майс може и да е бил най-великият психолог на Фондацията, но в сравнение с Хари Селдън е като новородено — заяви без уговорки той. — По времето, когато изследваше трудовете на Селдън, Майс се намираше под изкуствената стимулация на вашия умствен контрол. Вероятно е да сте го притиснали твърде силно. Би могъл да сбърка. Сър, той трябва да греши.
Мулето въздъхна с издадено напред печално лице върху тънката шия.
— Ако бе останал жив поне още една минута… Тъкмо се канеше да ми каже къде е Втората Фондация. Той знаеше, повярвайте ми! Нямаше да се наложи да се оттегля. Нито да чакам. Толкова време загубено. Пет години пропуснати за нищо!
Генералът не би могъл да осъди безсилния копнеж на своя владетел — не го допускаше контролираната му умствена настройка. Затова пък се безпокоеше, изпитваше неясен смут.
— Но какво друго обяснение би могло да съществува, сър? — попита той. — Пет пъти тръгвах. Вие сам планирахте маршрутите. И не оставих непроверен нито един астероид. Предполага се, че преди триста години Хари Селдън от старата Империя е основал две фондации, за да послужат като ядро за нова Империя, която да замести загиващата стара формация. Сто години след Селдън Първата Фондация — която познаваме толкова добре, — е била известна из цялата Периферия. Сто и петдесет години след Селдън — по времето на последната битка със старата Империя, тя е била известна из цялата Галактика. А сега са изминали триста години и къде би трябвало да се намира тази тайнствена Втора Фондация? В никое завихряне на Галактическия поток не са чували за нея.
— Еблинг Майс твърдеше, че тя се крие. Само секретността може да превърне слабостта й в сила.
— Толкова дълбока тайна е невъзможна, ако не приемем, че не съществува.
Мулето вдигна големите си очи с проницателен и предпазлив поглед.
— Не. Тя наистина съществува — костеливият му пръст се стрелна рязко. — Ще направим малка промяна в тактиката.
— Да не възнамерявате сам да тръгнете? — попита намръщено Притчър. — Не бих ви посъветвал да го сторите.
— Не, разбира се. Ще трябва отново вие да заминете, за последен път. Но с още един човек в общо командване.
Настъпи тишина и после прозвуча твърдо гласът на Притчър.
— Кой, сър?
— Тук на Калгън живее един млад мъж. Бейл Чанис.
— Никога не съм чувал за него, сър.
— Сигурно не сте. Но той има бърз ум, амбициозен е и… не е „покръстен“.
За миг острата брадичка на Притчър потръпна.
— Не виждам предимство в това.
— Съществува поне едно, Притчър. Вие сте съобразителен и опитен човек. Служили сте ми добре. Но сте „покръстен“. Вашата мотивация се свежда до наложена и безпомощна вярност към мен. Когато загубите естествената си мотивация, заедно с нея се лишавате и от нещо друго, от някаква неуловима предприемчивост, която не ми е възможно да заменя.
— Не се усещам така, сър — заяви мрачно Притчър. — Много добре си спомням какво представлявах, когато ви бях враг. Не се чувствам по-лошокачествен.