— С по-голям нож?
— Много смешно — отвърнах. — По-добре вървете да го хванете. Нали казахте, че двамата вече сте излизали на първа среща?
— И точно затова съм изтеглена от случая. Или поне от преследването му. Наредено ми е да ви извадя от географската карта.
— Така ли му казват напоследък в Куонтико? Ние тук още му викаме „да изключа от мрежата“. Така или иначе, не съм навит.
— Ще ви покрием на сигурно място за известно време, какъв е проблемът?
— Работя по един случай, ето какъв. Уолш не ви ли каза?
— Сигурна съм, че Уорнър Бреслоу ще прояви разбиране.
Сега беше мой ред да я погледна невярващо.
— Добре, може и да не разбере — каза тя. — Просто ще се наложи да го приеме.
Станах и взех Библията от кухненския плот. Оставих я пред нея, без да казвам и дума, и я загледах как прехвърля страниците, докато стигна до страницата с липсващия пасаж. След като прочете бележката, която бях залепил, интуицията ѝ подсказа да разгърне корицата, за да провери за печат от вътрешната страна. Останах впечатлен.
Тя приличаше на дете в коледната сутрин. Бях ѝ подарил ново доказателство. Нямаше нищо по-мечтано от това за всеки агент.
— Нека ви попитам нещо — заговорих. — Притеснява ли ви фактът, че вече не сте навън, за да преследвате Нед Синклер?
— Разбира се, че да. Абсолютно. Направо ме побърква.
— И вместо това вие трябва да ме изкарате от тази къща, нали?
— Точно така. Това също ме влудява.
— Какво бихте ми отговорили, ако ви кажа, че има начин да направите и двете едновременно?
Сара помисли няколко секунди, а после присви зелените си очи. Беше разтревожена. Но също и заинтригувана.
— Отговорът ми е: да продължим разговора, Джон О’Хара. Може и да открием някои общи неща помежду си.
книга ЧЕТВЪРТА
ОБЕТИТЕ,
КОИТО ДАВАМЕ
ОБЕТИТЕ,
КОИТО ПОЛУЧАВАМЕ…
Глава 71
Наистина трябваше първо да се обадя. Защо не го сторих?
Всъщност много добре знаех защо. Оливия Синклер беше в Лангдейл, Ню Йорк, и не исках да рискувам да чуя по телефона: „Моментът не е подходящ“.
И добре, да: мъничка част от мен се фукаше с въоръжената жена до мен.
— На разположение съм да те чуя по всяко време, ако искаш да споделиш къде отиваме — каза на няколко пъти Сара, докато пътувахме по I-684.
— Съвсем скоро ще стигнем — отговорих.
Изпитвах отчасти вина, отчасти любопитство, а и известно чувство на отговорност, които ме караха да бъда в течение относно живота на Оливия Синклер след убийството на дъщеря ѝ. Веднъж, а понякога и два пъти годишно се обаждах на сестра Емили Бароуз, за да проверя как е най-интересната ѝ пациентка. Това донякъде засилваше иронията от факта, че Нед Синклер искаше да ме убие.
— Психиатрична клиника „Пайн Удс“? — попита озадачено Сара, щом подминахме табелата и се насочихме към паркинга.
Обърнах се към нея, изключих от скорост и угасих двигателя.
— Неочакван въпрос: кое е общото между всички серийни убийци?
Сара ме погледна безизразно.
— Всички те имат майки — отговорих си сам.
Лицето ѝ светна. Точно както предполагах.
От момента, в който бях срещнал специален агент Брубейкър, забелязах колко силно беше фокусирана върху Нед Синклер, а вероятно още повече, след като беше отзована от преследването му. Това допълнително беше изострило желанието ѝ да разреши случая. Наречете го човешка природа. А също и повод да бъде с мен в колата в продължение на един час, без да знае къде отива.
Не ще да е само заради остроумието и чара ти, О’Хара.
Поведох Сара към офиса на сестрите на осмия етаж, където Емили Бароуз със сигурност щеше да е на смяна. За последно говорихме миналото лято, но бяха изминали пет години, откакто не се бяхме виждали лице в лице. Тя изглеждаше по-уморена, отколкото я помнех, някак по-забързана.
Времето се отразява по-зле на онези, които работят на смени.
Представих Сара и се извиних на Емили, че сме дошли без предизвестие.
— Но се надявах, че бихме могли да разговаряме с Оливия. Тя още е в дъното на коридора, нали?
Емили се чудеше как да отговори.
— Знам, знам, вероятно трябва да поискам разрешение от шефа на администрацията ви, но времето малко ни притиска и…
— Не, не е това — прекъсна ме Емили. Тя отново направи пауза. — Оливия вече не е тук.
— О, разбирам. Имате предвид, че са я пуснали?
Както споменах, наистина трябваше първо да се обадя.
— Не — каза Емили. — Имам предвид, че е мъртва.
Глава 72
— Какво? — попитах. — Кога се случи?