Флора се загледа надолу по булеварда, опитвайки се да различи някъде всред джунглата от небостъргачи внушителния силует на огромната сграда, която ѝ бе позната само от снимки.
— Къде е, Гевин? Не я виждам.
Той ѝ се усмихна нежно, сложи пръст под брадичката ѝ и повдигна главата ѝ нагоре.
— Ето я.
Беше наистина гигантска грамада от стомана, бетон и стъкло. Издигаше се точно над тях, а върхът ѝ едвам се виждаше — сякаш се губеше в облаците.
— О-о-о! — Флора наистина бе впечатлена.
Докато тя запаше нагоре, Гевин успя да спре едно такси. Малко по-късно двамата вече пътуваха надолу по Седмо авеню. Флора почти бе залепила носа си на прозореца до задната седалка на автомобила, впечатлена от безкрайната върволица сгради и най-различни магазини. Водовъртежът от цветове и шумове спираше дъха ѝ.
— Как си? — попита тя по едно време Гевин.
Хвана го нежно за ръката и вплете пръсти в неговите.
— Нетърпелив. Превъзбуден. Въодушевен. Разтревожен. Да продължавам ли? Сигурен съм, че мога да изредя още двайсет прилагателни.
Флора се усмихна.
— Всичко ще бъде наред, Гевин. Ще видиш. Скоро той ще си е у дома. Веднъж случи ли се това, всички други подробности няма да имат значение.
— Докато не го видя с очите си срещу мен, ще продължавам да имам чувството, че сънувам. — Гевин я погледна право в очите. — В случай че забравя да ти го кажа после, много ти благодаря, че дойде с мен. Наистина щеше да ми е трудно сам.
Тя само поклати глава.
— Аз трябва да съм с теб. Днес и завинаги оттук нататък.
Таксито сви по една странична улица и спря пред обградена от дървета сграда с фасада в топъл цвят и огромни френски прозорци. Картината се допълваше от тежка порта от ковано желязо и каменни парапети. Когато Флора я погледна по-внимателно, устата ѝ остана широко отворена. Тя просто седеше на тротоара и ѝ се любуваше.
— Това… твоята къща ли е?
Гевин плати на шофьора и вдигна чантите от земята.
— Да, моя е, въпреки че навремето я купих повече като инвестиция, отколкото да живея в нея. Струваше ми… точно една песен. Е, не буквално, разбира се. Просто един от албумите на мой клиент стана платинен. Къщата е строена през 1880 година. Когато я купих, не беше пипана от десетилетия. Оказа се, че е била обитавана за последно около 1920 година. Мебелите, диваните — всичко беше от края на деветнайсети век. Естествено, къщата плачеше за реставрация. Заживяхме тук, на мен много ми харесваше, но Миранда мразеше това място. Миришело ѝ на старо. И така, докато започна развода ни. Тогава изведнъж поведе съдебна битка за него.
Флора тръгна след Гевин по широките каменни стъпала и изчака, докато той ровеше за ключовете в джоба си. След малко отключи масивната врата и бързо набра кода на системата за сигурност.
— Нямам представа какво ще заварим вътре. Не съм идвал тук от няколко месеца. Все пак има иконом, който наглежда и почиства, занимава се и с ремонтни дейности, ако се наложи.
Двамата минаха през фоайето, облицовано с топла дъбова ламперия, гравирана във викториански стил. Голямо вито стълбище водеше към втория етаж. Подът навсякъде бе покрит с мрамор.
— Много е красиво. — Флора бе наистина впечатлена.
Все едно изведнъж бе попаднала в някакъв друг свят. Навън, зад стената, двадесет и първи век продължаваше бясно да препуска по платната и тротоарите. Но в момента, в който Гевин затвори входната врата зад гърба им, съвременният свят сякаш изведнъж бе изчезнал, всичко бе станало спокойно и тихо, а Флора се чувстваше като Алиса в Страната на чудесата.
Гевин остави чантите до стълбите и влезе в предния салон, за да отвори прозореца. След това свали от мебелите покривалата, които ги предпазваха от праха. Флора не бе изненадана от подбраната с вкус и разбиране колекция от антики, която се показа, след като Гевин махна всички покривала. В един от ъглите имаше страхотно пиано. Изобщо всичко бе избирано и подреждано с вкус, всеки един предмет си тежеше на мястото.
Флора забеляза как Гевин съвсем машинално прокара пръстите си по клавишите на пианото. Замисли се колко ли песни са се родили именно тук, докато той е седял вдъхновен на столчето, а през прозореца зад него кротко са се процеждали слънчевите лъчи по залез. Представяше си го съвсем реално — седнал пред пианото с голяма чаша кафе, листа и молив пред себе си, творейки някоя красива и тиха балада напук на шумотевицата навън.
— Вярно е, че току-що пристигнахме — подхвана Гевин, — но какво ще кажеш да се поразходим малко. Прекалено ми е напрегнато, за да мога просто да седя и да гледам часовника, чакайки до утре сутринта. Имам нужда да изляза, да се раздвижа, да правя нещо.