Когато Флора се събуди на следващата сутрин, видя, че е сама в леглото. Слънцето се бе издигнало високо в небето, а шумът на натоварения градски трафик се процеждаше през открехнатия прозорец. Тя полежа още малко с глава, заровена между възглавниците. От долния етаж се дочуваше тиха музика. Гевин бе избрал Бах за акомпанимент на сутрешното си кафе.
Сети се, че халатът ѝ бе останал там долу, до пианото. Затова, когато все пак успя да се надигне от спалнята, тя облече тениската на Гевин, която намери захвърлена на един стол до главата си. Слезе боса по стълбите, насочвайки се натам, откъдето идваше музиката. Мраморният под на първия етаж беше студен, усети приятен хлад по ходилата си. Надникна в стаята — нямаше никой, само музиката продължаваше да се носи от тонколоните на уредбата.
Флора се върна отново към кухнята и чак тогава забеляза Гевин. Беше приседнал в двора отзад, крепейки чаша кафе на коляното си. Над главата му, в клоните на дърветата, бодро чуруликаше рояк птички. Облякъл бе чифт избелели и износени джинси и тениска с остро деколте. Слънчевите лъчи пробиваха през клоните на дърветата и се разпиляваха по тревата около него. Един от тях бе попаднал точно на главата му и издайнически подчертаваше сребърните нишки в косата му. Флора излезе съвсем тихо на двора. Знаеше, че Гевин не я вижда и искаше да използва момента, за да му се полюбува тайно.
— Добро утро — каза тя, когато той се обърна и най-накрая я забеляза.
— Добро утро и на теб — отвърна той с усмивка. — Добре ли спа?
— Доста добре, явно. Отдавна не бях спала до девет. Защо не ме събуди?
Гевин я хвана за ръката, която тя бе протегнала към него. Остави чашата с кафе на земята и я придърпа да седне в скута му.
— Замисли се наистина и кажи — кога е бил последният път, когато си успяла да се наспиш истински, без да ти се налага да се будиш, за да се занимаваш с деца, домакинска работа, туристи, гости, закуски?
Флора се замисли не на шега.
— Я да сметнем… Роби сега е на единайсет… значи поне толкова. Откакто се е родил той…
Гевин кимна.
— Точно така предполагах и аз. Е, реших да те компенсирам поне малко.
В отговор тя обгърна врата му с ръцете си и му даде закачлива целувка.
— Благодаря много, господин Матсън. Но нямаше да ви се разсърдя и ако бяхте ме събудил, докато все още бяхте в леглото.
Той поклати глава и се усмихна.
— Не можах да спя добре. Към пет сутринта слязох долу.
— Мислиш за Гейбриъл, нали?
— Да — кимна той. — Просто не знам какво да очаквам. Две години никак не са малко, нали? Не знам изобщо какво му е говорено за мен през цялото това време. Не знам как му е представена цялата ситуация. От други родители в моето положение съм чувал какви ли не истории. Просто няма да повярваш за какви случаи съм слушал… За деца, на които им е казвано, че другият родител не ги иска, не ги обича, че е избягал от тях… дори, че е умрял. През какво ли е минал и Гейбриъл? Та той дори е нямал място, което да може да нарече „у дома“. Никаква стабилност, никаква сигурност. След цялата бъркотия, в която ние с Миранда превърнахме живота му, откъде да бъда сигурен, че ще може да ни вярва оттук нататък? Да, знам, че той самият се е съгласил да тръгне с Айвън, знам, че ще получа законно попечителство, но в крайна сметка, връщайки го по този начин при себе си, с какво съм аз по-различен от бившата си съпруга…
Флора сложи нежно два пръста върху устните му.
— Ш-ш-ш-т. Разбира се, че си различен, Гевин. Ти си много различен. Защото си мотивиран от любовта към сина си, който ти е бил отнет. А от какво е била мотивирана тя? От егоизъм и жажда за отмъщение.
— Права си — кимна Гевин. — Просто се надявам по някакъв начин да помогна и на сина си да го разбере.
— Ще успееш. Ще отнеме малко време, разбира се, но знай, че децата са много интуитивни и проницателни същества. Много добре умеят да преценят кое е истинско и кое — фалшиво. Просто бъди винаги честен с него. Всичко друго ще дойде от само себе си. Ще видиш.
— Като те слушам как говориш и се успокоявам. Някак чувствам, че наистина всичко ще е наред. — Той я погледна дълбоко в очите. — Благодаря ти, Флора. Че си тук. С мен.
— Не искам да бъда никъде другаде. Искам да съм с теб.
Поседяха известно време в мълчание, заслушани в летните звуци на града. От другата страна на улицата, на един от балконите на сградата отсреща, се виждаше жена, която простираше нещо на въжето. Флора я наблюдаваше как се навежда да вземе мокрите дрехи от легена и после ги изстисква върху саксиите с петунии, преди да ги опъне на простора. Когато ги забеляза, блажено излегнати на поляната, тя се усмихна и им помаха с ръка. Флора отвърна на поздрава ѝ, после бавно се надигна от скута на Гевин.