Направи последните крачки от това ужасно двегодишно пътуване, вдигна сина си на ръце и го притисна в прегръдките си. Колко пъти се бе чудил дали този момент изобщо някога ще настъпи! Колко пъти бе изпадал в отчаяние, че едва ли някога отново ще види детето си! Сега го стискаше, не искаше да го пусне никога, никога! Стомахът му се бе свил на топка, а в гърлото му заседна огромна буца. След като най-накрая го пусна отново на земята, Гевин го погледна право в очите.
— Ако знаеш само как ми липсваше, Гейбриъл!
— Не се казвам Гейбриъл — отвърна някак сухо сина му. В говора му се усещаше лек британски акцент. — Името ми е Андрю. Андрю Марш.
Гевин беше като ужилен. Веднага се сети, че това беше името, с което Миранда искаше да го кръсти. Той обаче се бе противопоставил решително, тъй като знаеше от собствените ѝ разкази, че това всъщност бе името на нейно бивше гадже, чиято загуба явно тя никога нямаше да може да превъзмогне напълно. Моминската ѝ фамилия пък бе Марш. Беше си позволила да наложи на Гейбриъл нова идентичност, като целта явно е била да го откъсне напълно и завинаги от баща му.
Гевин клекна срещу сина си и отново го погледна право в очите.
— Спомняш ли си ме?
Синът му го гледаше, изследваше лицето му, докато преценяваше отговора си. Най-накрая кимна.
— Ти си баща ми.
При тези думи Гевин усети как губи контрол над емоциите си. Буцата в гърлото му стана още по-солена, а стомахът му сякаш се бе свил до размерите на топче за пинг-понг.
— Да, аз съм. Аз съм твоят баща.
— Защо ме взе от мама? — Последва първият въпрос.
Гевин обаче го очакваше. Бе го разигравал в безбройните сценарии, преминали през главата му. Дори го бяха дискутирали с Флора тази сутрин. Мнението и на двамата бе, че отговорът трябва да е много тактичен, за да не нарани все още неукрепналото му съзнание. Винаги бъди честен с него. Думите на Флора минаха като светкавица през главата му.
— Сложно е, Гейбриъл…
— Андрю — поправи го момчето.
— Андрю… — отвърна бързо Гевин и от гърдите му се откъсна тежка въздишка. — Спомняш ли си нещо от времето, когато беше по-малък? Когато живеехме заедно тук, в Щатите.
Андрю се замисли за известно време. Беше се вторачил в стената и от време на време примигваше. След това кимна.
— Самолет. Често си играехме на самолет. Ти ме хващаше и ме вдигаше високо над главата си.
Гевин се усмихна, спомняйки си за тези моменти. Гейбриъл, обут в малките си детски джинси, подскачащ нагоре във въздуха и смеещ се до забрава, вперил очи в небето.
Къде се беше изгубило това безгрижно дете сега?!
— После ти си разперваше широко ръцете, мно-о-о-го широко и се правеше на самолет. Летяхме заедно през цялата къща, по стълбите през кухнята и навън в двора. И това си го спомням.
После и двамата се умълчаха, сякаш потънали в общия спомен. Гейбриъл се обади първи:
— Мама ми каза, че повече не ни искаш. Че си се обърнал към съда, за да се отървеш от нас. Че затова си искал да се разведете. Наистина ли не ме искаш вече?
Гевин поклати глава.
— Родителите никога не се развеждат с децата си. Това е невъзможно. Могат да се разведат само един мъж и една жена, когато видят, че бракът им не върви и не могат повече да живеят заедно. Но родителите си остават такива до края на живота си.
— А когато не е вървяло между вас, защо просто не сте оправили нещата? Какво толкова, всичко може да се поправи, нали? Когато веднъж счупих една от порцелановите фигурки на баба, мама намери едно специално лепило и я поправи. Дори не личеше изобщо, че е била чупена. Това беше наша тайна, никога не казахме на баба и тя така и не разбра.
Значи са били при родителите на Миранда, както Гевин винаги бе подозирал. Със сигурност не през цялото време, но явно не е било и за кратко. Той се замисли дълбоко. После само тръсна глава, сякаш да прогони мислите си. Вече нямаше значение наистина. Гейбриъл си беше у дома.
— Не всички неща могат да бъдат залепени като фигурката на баба ти. Просто има случаи, в които са се разбили на прекалено много дребни парченца и както и да се опитваш да ги върнеш в първоначалния им вид, просто не става и не става. Разбираш ли?
Гейбриъл кимна.
— Един друг път изпуснах една стъклена ваза. Парченцата се разпръснаха по целия под, бяха хиляди, милиони. Имаше дори в коридора и под хладилника.
— Точно така. За такива случаи говоря и аз. Сам си видял — тази ваза никога не е можело да бъде залепена така, че да изглежда като нова. Нещо подобно се случи и с мен и майка ти. С нашия брак. Затова решихме, че ще е най-добре да го прекратим, да не сме женени повече. Но това не означава, че съм искал и ти да изчезнеш от живота ми. В никакъв случай! Аз те търсех непрекъснато, всеки един ден през изминалите две години. Но вие никога не се задържахте за дълго на едно място, така че да мога да те намеря.