— Да, с мама наистина живяхме на много места. — Кимна малкият.
Гевин се опита да отклони разговора в по-приятна насока.
— Сигурен съм, че си видял доста интересни места.
— Да, някои бяха наистина хубави. — Гейбриъл сви някак равнодушно рамене. — Хареса ми Венеция с каналите. Също и пирамидите в Египет. Но не беше много забавно непрекъснато да обикаляме и да се местим. Само на едно или две места успях да се сприятеля с някого. Сега най-много ми липсва Ади.
— О, така ли? Откъде е той?
— Живее в един град в Полша — Люблин. Беше ни съсед в апартамента над нашия.
— Аха. Може някой път да идем заедно дотам и да го видим.
Очите на малкия проблеснаха.
— Наистина ли?
— Разбира се. Само първо да уредим всичко тук и можем да отидем, където си поискаме.
Гейбриъл кимна, а след това зададе следващия си въпрос:
— А ще ме водиш ли понякога да виждам мама?
Гевин усети как се напряга.
— Ще видим, трябва да помислим върху това.
— Не искаш, защото тя ме открадна ли?
— Тя ли ти каза това?
— Не. Но веднъж ги чух, докато си говореха с дядо. По едно време той ѝ се развика и чух да казва, че ме е откраднала, отвлякла. Точно това беше. Каза още, че сме едни обикновени бегълци. После аз питах мама защо дядо е казал така. А тя ми отговори, че това е просто игра. Една голяма игра на криеница. Ние трябвало да се крием, а ти, полицията и твоите хора да ни търсите. Но мисля, че знаеше, че някой ден ти ще дойдеш и ще ме намериш.
Малкият изрече последното изречение с абсолютно равен тон, сякаш говореше за прогнозата за времето. Гевин отново се вгледа в него. Значи така — всичко било една игра… Защо пък трябваше да се учудва. Та целият живот на Миранда беше една игра. Поредица от игри, преливащи от една в друга. Първо със собствените ѝ родители, после и с него самия. Само че тази последната игра го бе пратила в ада за цели две години. А също и сина му.
В този момент от малката стаичка се появи Айвън Рот.
— Е, Гевин, как си?
Айвън имаше повече вид на начален учител, отколкото на частен детектив. Оредяващата му коса бе с някакъв сивкав, неопределен цвят. Физиономията му беше невзрачна — никога не би се набила на очи. Възрастта му също беше трудно определима — някъде между малко под четиридесет и едва прехвърлил петдесетте — всеки, който не го познаваше, можеше да се обърка. Телосложение — съвсем обикновено, ръст — среден. И именно във всички тези характеристики се криеше разковничето на успеха му — той беше невзрачен, незабележим, лесно можеше да потъне в тълпата.
Гевин само се усмихна и му кимна. След това се обърна към сина си:
— Гейб… — Този път се поправи навреме. — Андрю, искам да ти представя един човек. Запознай се, това е Флора.
Момчето се обърна към непознатата жена и едва забележимо се усмихна.
— Здрасти, Флора.
— Здрасти, Андрю — отвърна тя, подавайки му ръка. — Приятно ми е да се запознаем.
— Ще ида с господин Рот в другата стая за няколко минути — обърна се Гевин към малкия, който веднага го погледна с тревога в погледа. — Не се притеснявай, всичко е наред. Ще се върна съвсем скоро. Ако има нещо, просто ме извикай и ще дойда.
Гейбриъл кимна, явно успокоен.
Флора изчака Гевин да излезе и седна на дивана до малкия.
— Андрю…, исках да те питам, обичаш ли да спортуваш?
— Да — кимна момчето. — Обичам футбола. С Ади ритахме почти всеки ден на площадката пред блока.
— Знаеш ли, че моят син Роби също много обича да играе футбол? Той е на единайсет години. Имам и дъщеря Ани, понякога и тя се включва в мачовете. Тя ти е връстница — точно на твоята възраст е.
— Две деца ли имаш?
— Не, три са всъщност. Най-малкият се казва Сиймъс и е на три годинки. И той се опитва да рита топката, но още има на какво да се учи.
Гейбриъл кимна.
— Моите деца преди време също загубиха баща си.
— Ти ли им го взе? — попита я той.
— Не — поклати глава Флора. — Загина при нещастен случай.
— О… — Гейбриъл сбърчи вежди и въздъхна.
— Искаш ли някой път да се запознаеш с тях? Те много обичат да си намират нови приятелчета.
Малкият кимна с глава.
— Страхотно! — възкликна тя.
След малко Гевин се върна от другата стая.
— Ще трябва да тръгваме.
Интонацията му веднага подсказа на Флора, че нещо не беше наред. Самият той изглеждаше ядосан и разтревожен. Когато успя да улови погледа му и да го попита с очи какво става, той само поклати глава.