— Мамо?
Флора и Миранда се обърнаха едновременно, за да видят Гейбриъл, който бе застанал на верандата. Флора така бе потресена от безобразните думи на бившата съпруга на Гевин, че изобщо не бе чула приближаването му. Гледаше го и се чудеше колко ли от ужасните приказки на майка си бе чул. Очите на детето гледаха празно — отворен прозорец в безлунна нощ.
Миранда моментално смени тона след неочакваната поява на сина си. Лицето ѝ разцъфна в сладникава и безкрайно престорена майчинска усмивка.
— Андрю, миличък, виж! Мама е тук! Изненадах те, нали? Дойдох да си те взема, да те заведа у дома. Ела при мен, миличък, и тръгваме веднага.
Момчето обаче не помръдна от мястото си.
— Мамо… защо си насочила пистолет към Флора?
— Пистолет ли? — Миранда явно изведнъж се сети какво държеше в ръцете си. Погледна надолу и се усмихна, дори ѝ се удаде да се разсмее театрално. — О, миличък, просто играехме на една игра с прислужницата, докато те чаках.
— Флора — натърти Гейбриъл.
— Какво казваш, миличък?
— Името ѝ е Флора. И не е никаква прислужница. Тя ще се омъжи за моя татко.
Миранда повдигна нагоре изрисуваната си с молив вежда.
— Така ли? — Нещо в изражението ѝ внезапно се промени. То стана свирепо и необуздано. Флора забеляза как пръстите ѝ се свиха около пистолета. Миранда се обърна към нея със зловеща усмивка: — Я, каква новина! Ето това вече е интересно.
Гейбриъл погледна объркано към Флора. Тя знаеше, че детето няма как да предполага какъв ще е ефектът от последните му думи, но те наистина усложниха ситуацията до краен предел. Усмихна му се, доколкото можеше да го направи. Мислеше само как да застане между Гейбриъл и майка му, която явно губеше контрол. Опасността да предприеме крайни и необмислени действия беше повече от реална.
— Андрю — започна Флора, подбирайки внимателно всяка своя дума, — можеш ли да отидеш до кухнята и да потърсиш там някоя чанта, където да сложим багажа ти?
Детето я погледна, още по-объркано.
Единствената ѝ цел в този момент беше да го отдалечи максимално от дулото на пистолета, който обезумялата му майка стискаше в ръцете си.
— Всичко е наред, Андрю. Недей да се притесняваш. Ще обясня всичко на татко ти, като се върне довечера.
Гейбриъл премести поглед към Миранда.
— Мамо?
— Хайде. Послушай тази… слушай какво ти казва… Флора. Отиди да си събереш дрехите. Аз ще те изчакам тук заедно с приятелката на баща ти.
Тя изчака малкият да се прибере в кухнята, след това веднага се обърна към Флора.
— Така значи… с Гевин ще се жените?
Флора кимна мълчаливо. Миранда продължи да я преценява с поглед. Присви очи, после тръсна рязко глава, сякаш да прогони от нея онова, което преди малко беше научила.
— Какво ми пука в крайна сметка? Сякаш съм се затичала да се събирам с това леке отново. Давай, женете се! Ще видиш какво ще се случи после. Същото като с мен! Няма да му видиш очите вкъщи. Ще ти надуе корема и на теб, а после ще те остави да се грижиш за малкия пикльо, докато той…
Миранда забеляза ръката на Флора, която тя инстинктивно премести върху корема си, сякаш да се предпази. Прекъсна изречението си по средата и отново присви намазаните си с тежък грим очи.
— Освен ако вече не сме свършили тази работа, а?
Флора не отговори нищо. Опитваше се да разбере мисленето на жената срещу себе си. Явно за нея детето се явяваше единствено начин да я вържат у дома. Явно Миранда осъзнаваше как губи и последното останало влияние, което упражняваше върху бившия си съпруг, използвайки за тази цел седемгодишния им син.
— Две години! — Миранда започна да крачи нервно по плочника пред Флора. — Само две години са му трябвали, за да забрави Гейбриъл! Колко бързо само си е намерил някоя друга, с която да замести и мен, и сина си, докато ние през това време бяхме оставени да се скитаме от град на град и да живеем в мизерия.