— Какво си мислиш, че правиш ти, бе? — побесня Миранда. — На полицията ще звъниш, а?
— Не — поклати глава Флора, — Гевин е.
Изражението на лицето на Миранда изведнъж се промени. За момент изглеждаше дори почти спокойно.
— Гевин — повтори тя с тих глас. След това сложи слушалката на ухото си. — Да вярвам ли на ушите си? Ти ли си?
Флора погледна към Алек, докато Миранда слушаше думите на бившия си съпруг. Грейсън направи недвусмислено движение с глава, с което ѝ казваше да бяга незабавно зад къщата, да се измъква, да се спасява… Флора обаче поклати глава и леко раздвижи устните си, без да издава звук. „Гейбриъл“.
Нямаше никаква представа къде е момчето в момента, но знаеше едно — нямаше да напусне къщата без него.
Гевин не се бе чувствал толкова безпомощен от деня, в който Миранда изчезна със сина им. Когато прие обаждането от Флора, той беше във влака. Вдигна с очакването да чуе мекия ѝ и спокоен глас. Дори в най-лошите си кошмари не бе очаквал сцената, на която стана свидетел, макар и без да я вижда с очите си. Това всъщност беше най-лошото — че слушаше отстрани, без да може да помогне по какъвто и да било начин. Знаеше, че чрез репликите си към Миранда Флора се опитваше косвено да му предаде колкото се може повече информация. Когато разбра, че бившата му жена държи в ръцете си пистолет, кръвта замръзна във вените му.
Долепил слушалката до ухото си, той се молеше само връзката да не прекъсне. Едвам дочака следващата спирка, за да слезе от влака. Отиде на другия перон, където щеше да чака обратния влак, с който да тръгне веднага към Бостън. Помоли един непознат на гарата да ползва телефона му и се свърза с полицейския участък в Ипсуич. Защо, по дяволите, още не бяха пристигнали на място в къщата?
Единствената му утеха и надежда бе присъствието на Алек. Той беше един от хората, на които Гевин имаше безусловно доверие. Знаеше, че приятелят му щеше да направи всичко възможно да защити Флора и децата.
— Е, Гевин — започна Миранда, — виждам, че не ти е отнело много време да намериш заместници на мен и на Андрю.
— Гейбриъл — поправи я той. — Никога не ми е минавало през ума да го заменям с когото и да било. Ти самата знаеш прекрасно, че през изминалите две години не е минал ден, без да се опитам да ви проследя и да го намеря. Сигурно си се радвала как ме нараняваш, докато го криеше от мен. И да, Миранда, ти наистина ме нарани, но увлечена в своето отмъщение си наранила детето много повече от мен. Знаеш ли, че откакто е при мен, няма нощ, в която да спи спокойно, без да се събуди. Изправя се в леглото и трепери от страх, че някой ще дойде и ще го вземе. И дори не знае кой е този някой.
— Ами ти не направи ли точно това? Не го ли взе от улицата? Не го ли отвлече? — Тя се изсмя нервно. — За какво ти беше? Нали вече си имаш нова любовница, нов живот?
— А защо не ми кажеш на теб за какво ти е, Миранда?
— Какво каза?
— Чу ме много добре. Ти никога не си го искала! Сподели го преди малко и на Флора, нали? Интересуваше те само кариерата, по-точно това, което си мислеше, че може да се превърне в кариера. Ти ме използваше през цялото време. Мислиш ли, че не се досещах? — Гевин се сдържа с огромно усилие. Тази конфронтация нямаше да доведе до нищо добро в момента. Опита се да подходи малко по-спокойно. — Миранда… не можеш ли поне веднъж в живота си да направиш нещо за някой друг, освен за себе си? Просто се обърни, тръгни си от тази къща и остави Гейбриъл да прекара остатъка от детството си в здрава, стабилна и сигурна среда! Пожелавам ти да намериш живота, който търсиш, и да приключим тази безсмислена война. Още сега!
Миранда утихна. Сякаш за момент думите му наистина бяха стигнали до нея. Но…
— Да приключим? Разбира се, Гевин, още сега!
И той чу как апаратът пада на земята.
— Миранда… — опита отново.
— Отдръпни се назад, Алек! Говоря ти съвсем сериозно. Не се доближавай повече и на крачка към мен!
— Миранда, само ми дай пистолета.
В този момент Гевин чу гласа на Флора.
— Гейбриъл, не! Върни се в къщата!
— Разкарай се от сина ми! Андрю, ела тук!
Изведнъж се намеси четвърти глас:
— Полиция! Госпожо, оставете оръжието на земята и бавно вдигнете ръцете на тила си!
Следващите тридесет секунди се сториха на Гевин като цяла вечност. Той чу бързи стъпки и звуци от спречкване. Писък.
— Не! — извика някой.
Секунда по-късно в слушалката, долепена до ухото му, отекна изстрел.
Глава 18
— Флора!
Телефонната слушалка беше на земята и отчаяният му вик нямаше как да бъде чут. Сърцето му блъскаше в гърлото. Той прекъсна разговора и с треперещи пръсти набра отново номера ѝ. Звъня продължително, но никой не отговори. Гевин залепи отчаяно главата си о прозореца на влака, който препускаше през полята на Нова Англия, водейки го обратно към Ипсуич.