На дисплея на мобилния му телефон се бе изписал непознат номер, чиито първи цифри бяха 718. Те показваха, че позвъняването бе от стационарен телефон в периферията на Ню Йорк, със сигурност извън Манхатън.
— Гевин?
От другата страна беше Миранда.
— Закъснях ли? — попита с изненада Гевин, хвърляйки бърз поглед към стенния часовник. Надяваше се, че не му е изиграл лошия номер да е спрял точно сега. Според стрелките оставаха точно два часа до уговорената с Миранда среща, на която тя трябваше да му доведе сина им за уикенда. Двамата вече живееха разделени и бяха в процес на развод.
— Не. Не си закъснял.
Гевин чуваше шумове отзад. След като различи, че това беше ехтящият звук на монотонен глас, съобщаващ нещо по силна уредба, започна да си дава сметка, че нещо не е наред.
— Къде си?
Миранда не му отговори веднага, но той чуваше тежкото ѝ дишане в телефонната слушалка. Накрая тя проговори:
— На летището.
— На летището? Защо, какво… — В този момент сърцето му изведнъж заподскача и сякаш искаше да излезе през гърлото му. — Какво правиш, Миранда?
— Напускам те, Гевин. Обаждам ти се просто за да ти спестя изненадата, когато влезеш в апартамента и видиш, че ни няма.
Ни няма. Това означаваше, че и Гейбриъл е с нея.
— Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш? Къде е Гейбриъл? Дай ми го! Искам да говоря с него! Не си и помисляй, че ще го вземеш със себе си!
Тя знаеше много добре, че два дена по-късно, в понеделник, бе насрочено заседанието, на което съдът щеше да се произнесе относно попечителството над Гейбриъл. Това заседание бе отлагано няколко пъти — всичките по нейна вина поради неявяване. Беше получила официално предупреждение, че при следващ отказ да се яви ще ѝ бъде търсена отговорност за обида на съда.
Всъщност това беше и една от основните причини, поради които бракът им се разпадна. Миранда винаги, винаги правеше точно обратното на това, което се очакваше от нея. Като съпруга, като майка дори и в каквато и да било друга роля тя, сякаш нарочно и умишлено непрестанно правеше напук. Имаше ли среща в десет часа, тя се домъкваше небрежно към единадесет и петнайсет. Веднъж дори бе провалила едно мероприятие в детската градина на Гейбриъл, въпреки че преди това самата тя доброволно бе предложила помощта си. И когато всички разчитаха на нея, тя се бе отказала в последния момент просто защото нещо не ѝ бе харесало. Гевин имаше подозрения, че дори сватбата ѝ с него бе напук на родителите ѝ, които навремето бяха против идеята тя да се омъжи за американец, страхувайки се, че на стари години ще останат сами, а дъщеря им ще е на хиляди километри на другия бряг на Атлантика. Изобщо тя отказваше съвсем тенденциозно да върши неща, които за повечето хора бяха напълно нормални.
Но дори Гевин не бе очаквал това, което тя му сервира в този ден.
— Миранда, просто ми кажи къде си и ще дойда да взема Гейбриъл. Ти можеш да ходиш, където искаш и да… — Гевин усещаше, че трябва внимателно да подбира думите си — … правиш всичко, което считаш, че имаш нужда да правиш в този момент.
— И знаеш ли какво е това, от което имам нужда в момента, Гевин? — изсъска тя през зъби с резкия си британски акцент. — Да взема сина си с мен и да изчезна!
— Нашият син, Миранда! Гейбриъл е и мой син и ти много добре го знаеш.
В този момент тя подхвана познатото до болка обвинение — че третира сина им като вещ и като собственост. Господи, каквото и да кажеше Гевин, каквото и да направеше, тази жена имаше изключителната способност да обръща думите и действията му по начин, какъвто е удобен на нея. Тя беше истински виртуоз в изкуството да рисува съпруга си в най-черни и отвратителни краски.
В последно време започнеше ли Миранда безкрайните си тиради, Гевин просто натискаше червената слушалка на телефона си и прекъсваше разговора. В крайна сметка те вече не живееха под един покрив и именно поради тази причина той не се чувстваше длъжен да слуша ядовитите ѝ словоизлияния, които му бяха втръснали до болка. Този път обаче Гевин съвсем умишлено я остави. Нещо повече — той правеше всичко възможно да я задържи на линията колкото се може по-дълго време. Докато държеше слушалката на ухото си, той придърпа към себе си лист и химикалка и надраска набързо бележка на Алек, която гласеше просто: „Миранда. Трябва да вървя. Веднага.“ Гевин подчерта последната дума с три дебели черти, грабна якето с документите си от закачалката и с бързи стъпки излезе от студиото.