— Филм ли снимаха?
За частица от секундата тя се замисли дали да не използва последния въпрос като спасителна сламка, за да не ѝ се налага да разказва и обяснява целия невероятен кошмар, който току-що беше преживяла. Знаеше обаче, че не трябва да го прави.
Седна на една обърната кофа и им разказа всичко така, както се беше случило. След това благодари специално на децата за това, че я бяха послушали и бяха слезли долу. Дори не искаше да си помисля какво можеше да се случи, ако се бяха появили вкупом пред къщата, докато Миранда говореше глупостите си с пистолет в ръка.
Флора все още не се чувстваше съвсем готова да се върне в къщата, за да отговаря на въпросите на сержант Фарадей. Затова тя си сипа една чаша от термоса със студен чай, който Джими ѝ предложи, и остана да седи върху кофата, докато децата, въоръжени с бутафорни гумени чукове, удряха по една от вътрешните стени, която предстоеше скоро да бъде бутната. Засмя се на Сиймъс, който изчака брат си, сестра си и Гейбриъл да нанесат своите удари по стената, гледайки много внимателно движенията им и ослушвайки се дали това, което правят, наистина е редно и позволено. След като видя, че за тях няма никакви последствия, и той се приближи да даде своя малък принос. Разбира се, при опита му да удари по стената чукът се изплъзна от все още непохватните му ръчички и падна на земята.
— Ела, Сиймъс. Ела и донеси чука, мама сега ще ти покаже как се прави.
Флора взе инструмента и удари с всичка сила по стената. Веднага усети как това движение сякаш с магическа пръчка свали огромно напрежение от плещите ѝ и свитият ѝ на топка стомах започна бавно да се отпуска. Въпреки че чукът беше бутафорен, тя го бе стоварила толкова силно, че успя да откърти парче мазилка и няколко тухли.
— Ето така се прави, миличък — доволно заяви Флора и връчи инструмента на малкия, за да направи втори опит.
— Мамо, виж! — Ани сочеше към разбитата стена. — Тук има нещо!
Беше малка дървена кутийка, зазидана в стената. Флора се приближи, издърпа я и започна внимателно да я чисти от мазилката и тухления прах. Наистина се оказа малко дървено сандъче, което бе затворено с метална ключалка. Върху него бяха гравирани две букви — Р.Х.
— Мамо! — възкликна изненадано Ани. — Това не са ли същите букви, които бяха върху плочата? Онази, дето я намерихме в гората.
Флора отново седна на кофата и заразглежда с любопитство кутийката. Беше много стара, пантите ѝ бяха потъмнели от ръжда.
— Мислиш ли, че това е същият човек — Р.Х.?
— Никак няма да е чудно.
— Заключена ли е? — Ани изгаряше от любопитство. В следващия момент всички — Сиймъс, Гейбриъл, дори леко скептичният Роби се бяха скупчили около нея.
— Струва ми се, че да — отвърна Флора. — Не ми се иска да рискувам да я счупя, тъй като със сигурност е много стара — охлади тя малко ентусиазма на децата.
— Мисля, че се сещам за нещо, което може да помогне — намеси се и Джими О’Конъл.
Той се зарови в кутията си с инструменти и след малко измъкна оттам тънък и леко закривен инструмент, подобен на онези метални пръчици за шишчета. Бутна острия му край в заключващия механизъм и натисна леко. След това бавно го завъртя и в следващия момент ключалката бе отворена.
— Я, то било лесна работа! — възкликна той.
Докато Флора отваряше капачето, четирите деца се събраха отново около нея, надвесени над сандъчето.
Вътре имаше няколко малки тефтерчета. Бяха изписани на ръка със същия почерк като в онзи дневник, който Ани бе намерила в мазето. Между тях имаше изсушени треви и подправки. Книжките бяха грижливо завързани с копринени панделки. Имаше и един сгънат избелял лист пергамент, в който явно бе увито нещо. Оказа се, че е кичур коса. С почти същия огненочервен цвят като на Флора.
— Мда-а, мисля, че вече знаем какъв е бил цветът на косата на Р.Х. — отбеляза тя и грижливо върна снопчето косми там, където бе стояло допреди малко.
— Мамо, почакай! Видях, че на дъното на кутията има още нещо.
Ани бръкна вътре и извади отдолу нещо, което приличаше на парче от дреха. След като го разгъна и го остави на земята, се оказа, че това всъщност бяха чифт дълги дамски чорапи на бели и червени райета. Цветът беше доста избелял с времето, но си личеше достатъчно ясно. Очите на малката изведнъж се разшириха.
— Мамо! Инициалите на гроба, сега и на кутията, чорапите… Как не сме се сетили? Р.Х. е вещицата — Рейчъл Хатауей! А това са червено-белите ѝ чорапи, точно както ни разказваше Гевин!
Когато разбра какво са намерили, Бети Петуит пристигна в къщата за отрицателно време. След по-малко от час тя вече разглеждаше съсредоточено всички находки от кутията. Пипаше съвсем леко и предпазливо, сякаш бяха намерили Светия Граал.