— Може би не съм права да говоря така. Може би ти не го чувстваш по същия начин като мен.
Гевин отвори уста да отговори, но в този момент съвсем внезапно на входната врата се почука, и то доста силно и настоятелно. Флора се изправи рязко, погледна към Гевин, после тръгна към вратата.
На прага стоеше мъж на не повече от двадесет и пет години. Беше измокрен до кости, зъбите му тракаха от студ. Зад него бе спрян автомобил, чийто двигател продължаваше да работи. Фаровете му бяха запалени и осветяваха задницата на колата на Флора. През замъгления прозорец се виждаше лицето на жена.
— Здравейте — едвам промълви мъжът. — Слава богу, че има някой тук. Вече се бяхме отчаяли. Загубихме се, а времето става все по-лошо. — В този момент, сякаш за да потвърди думите му, нова ярка светкавица разкъса небето, последвана веднага от оглушителен гръм. — С жена ми пътуваме към Мейн, бяхме тръгнали на гости на родителите ми. Но никак не ми се рискува да продължаваме нататък. Видях табелата ви. Чудех се… по-скоро се надявах… дали имате някакви свободни стаи за нощувка?
Флора го погледна.
— Все още не сме отворили. След пет дни…
— О, господи… — Той прокара пръстите на ръцете си през мократа си коса, хващайки се за главата. Златната му брачна халка проблесна на светлината от свещта. — Знаете ли случайно някое друго място наблизо, където бихме могли да пренощуваме? С малко бебе сме. То е само на три седмици. Мислехме да караме и през нощта, защото се надявахме, че ще спи през това време. Но тя се скъсва от плач през цялото време още откакто напуснахме Бостън. Жена ми вече се е видяла в чудо и…
Флора хвърли бърз поглед над рамото му към жената, която седеше на задната седалка на колата. На лицето ѝ бе изписано пълно отчаяние.
Нямаше как да им откаже. Кимна и се отмести от вратата.
— Разбира се, че може да пренощувате и тук.
— Можем ли? Но…
Флора все един чадър от закачалката и го подаде на непознатия мъж.
— Моля ви. Доведете жена ви и дъщеричката. Токът спря отдавна, но поне имаме достатъчно свещи. Ще намеря и нещо за хапване. Оставете спокойно колата отвън до сутринта.
Гевин, който бе дошъл зад нея, за да види какво става, бързо взе още един чадър.
— Чакайте, ще дойда с вас. Ще ви помогна да пренесем багажа.
Флора остана на вратата, държейки фенера, който току-що бе включила, така че да им освети пътя. Мъжът се затича обратно към колата. Само след няколко секунди той вече бе там и помагаше на жена си да излезе. Отпред на гърдите ѝ висеше малък вързоп. Двамата тръгнаха през пороя, като жената внимаваше да не се спъне.
— Здравейте — поздрави я Флора с усмивка. Отчаяният плач на дъщеричката им бе по-силен дори от шума на бурята. — Влизайте бързо! Влизайте на топло и сухо.
Жената изглеждаше така, сякаш след секунда щеше да избухне в сълзи. Очите ѝ бяха зачервени от недоспиване, под тях се бяха очертали дълбоки тъмни сенки. Със сигурност доскоро беше плакала, най-вероятно заради безсилието да успокои малката си дъщеричка. Изглеждаше наистина изтощена и безпомощна.
— Ето, тук, заповядайте. Искате ли да подържа бебето, докато си съблечете якето?
Флора видя как жената се колебае, инстинктивно притискайки бебето към себе си. Знаеше много добре, че тази реакция е напълно естествена.
— Казвам се Флора Маккалъм. — Тя ѝ подаде ръка, надявайки се да я успокои. — Всичко е наред, наистина. Имам три деца. Най-малкото вече е на три години.
Флора изчака, позволявайки на непознатата жена сама да прецени ситуацията. Спомни си, че когато първото ѝ дете Роби беше още малко бебе, тя не даваше на никого да го докосва, камо ли да го вземе от ръцете ѝ. Сиймъс се шегуваше, че никога няма да успеят да си направят второ дете, ако тя продължава да се движи навсякъде все така неотлъчно с Роби, вечно прилепен към гърдите ѝ. Флора знаеше, че на този свят нямаше по-силно нещо от инстинкта на млада майка да съхрани малкото си.
Жената обаче явно вече бе почувствала, че няма никакво основание да се притеснява от Флора, защото бавно подаде малкия вързоп към ръцете ѝ.
— Може ли? — попита изрично Флора, преди да дръпне леко одеялцето, за да види малкото детско личице.
Жената само кимна утвърдително. Зъбите ѝ тракаха прекалено силно, за да ѝ позволят да говори.
Гевин и другият мъж бързо пренесоха багажа от колата в къщата. След това, гледайки ги как все още треперят, Гевин отиде до камината и се зае да запали огън.
— Ей, здравей, мило мъничко създание! — говореше галено Флора, докато леко и внимателно отдръпваше розовия памучен плат от лицето на бебето.