Срещу нея се появи малко червено личице с големи, тъмни очи. Флора му се усмихна. В следващия момент бебето сбръчка лицето си отново и продължи да пищи с всичка сила. Флора погледна към майка му, която точно в този момент сваляше мокрите си обувки.
— Как се казва?
— Катрин. Просто не мога да си обясня какво ѝ има. Нахранена е. Чиста е. Преди малко се оригна. Не ѝ е нито студено, нито топло поне по моята преценка. И през цялото време не престана да плаче.
— Шшшт, спокойно… — Думите на Флора бяха адресирани по-скоро към майката, която вече едвам сдържаше сълзите си.
Тя притисна бебето към гърдите си, след това започна лекичко да го люлее, съвсем тихичко и нежно повтаряйки над ухото му: „Шшш, шшш“. Разходи се така напред-назад по коридора. Започна да хваща ритъма — нежната магия на песничките и люлеенето, с която бе отгледала и трите си деца. Спомняше си как майка ѝ навремето я бе успокоявала по същия начин. Това бе един от първите ѝ съзнателни спомени. След няколко минути бебешкият плач започна да утихва. Флора продължи тихичко да пее друга приспивна песничка. Беше на галски — нейния роден език. След още няколко минути малката Катрин притихна съвсем.
Когато вдигна очи към родителите, те я гледаха така, сякаш пред тях се бе появил истински ангел.
Застанал прав до вратата, Гевин я наблюдаваше с абсолютно същото изражение.
Глава 8
Флора настани младото семейство в Цветната стая. Оказаха се симпатична двойка — Мат и Кристи Шоър от Ню Йорк. Неслучайно им предложи тази стая — тя беше първата до стълбището и съответно най-лесна за пренасяне на багажа. В нея имаше малък кът за четене, който в случая се оказа идеалното място за разпъване на бебешката кошарка. Точно над нея имаше прозорец, по чийто перваз продължаваха да барабанят капките на изсипващия се навън дъжд, но вече доста по-спокойно. Монотонният звук със сигурност щеше да помогне на малката да спи дълбоко и спокойно.
След като всичко с Катрин бе готово, Флора се погрижи и за майка ѝ, която беше изтощена и очевидно стресирана от преживяното. След малко двете седяха на по чаша горещ чай в трапезарията. Ток все още нямаше, но газовата печка работеше.
— Наистина не мога да разбера какво се случва — започна дребничката блондинка. — Първите две седмици всичко си беше наред. Катрин спеше и се хранеше добре. През последните няколко дни обаче започнаха тези пристъпи на непрестанен плач. Имам чувството, че не ѝ достига сън. Нали бебетата трябва да спят много, а започне ли да плаче, тя не затваря очи с часове. Виждам, че е уморена и нервна, но не знам как да ѝ помогна. Педиатърът също не успя да помогне особено. Отдаде всичко на коликите и ме успокои, че след три-четири месеца всичко ще отшуми от само себе си. Три месеца! Не мога да си представя да ги прекараме по този начин! Та в момента са изминали само три дена в това ѝ състояние, а аз вече се чувствам на края на силите си. Да не говорим, че липсата на сън със сигурност ужасно ѝ вреди.
Флора усещаше, че Кристи има нужда да сподели проблема си. Затова я остави да говори, без да се опитва да я прекъсва. Само кимаше с глава от време на време.
— През последните няколко дни непрекъснато се ровя във всякакви книги и чета съвети от какви ли не експерти. Но нищо не помага! Опитах всичко, за което се сетих. И ето, пристигнахме тук. Вие я взехте за няколко минути в ръце и тя се успокои и заспа буквално за минути!
Кристи се наведе към пламъка на свещта и се взря внимателно в часовника на ръката си. После продължи:
— Ето, вече спи непробудно повече от час. Това просто не е за вярване. През последните четири дена не е заспивала за повече от половин час, ако щете ми вярвайте. Не искам да ме разбирате погрешно — в момента съм страшно щастлива, че най-накрая детето спи, защото знам, че има огромна нужда от това. Ужасно съм ви благодарна за това, което направихте, но се питам само едно — къде бъркам аз? Какво не правя както трябва?
Тя затвори очи, защото сълзите напираха в тях. Ръцете ѝ трепереха. Флора се опита да я успокои, като хвана ръката ѝ.
— Кристи, нали можем вече да си говорим на ти? Не бъркаш никъде, повярвай ми. Аз имах подобен проблем с моята Ани. Тя е второто ми дете. Най-големият Роби беше невероятно хлапе в това отношение — заспиваше на секундата, беше спокоен и спеше непробудно с часове. Никога не съм имала проблеми с него. Ани обаче се оказа пълна негова противоположност. Ревеше непрекъснато от момента, в който се появи на бял свят. Ако знаеш само колко сълзи съм изплакала и аз покрай нея. Докторът ми каза абсолютно същото, каквото и на теб — колики. Когато обаче го помолих да ми обясни какво точно представляват коликите, той не можа да ми отговори. Измъкна се с някакви мъгляви термини и предположения. Можело да е алергия към храна, можело да са газове. Бях на края на силите си, точно както си ти сега. Работата на съпруга ми беше свързана с чести и дълги пътувания, така че трябваше да се оправям съвсем сама с пищящото бебе и с тригодишния Роби, който никак не беше въодушевен от новия член на семейството.