— Мислех да ти донеса закуска в леглото тази сутрин — каза той, като се приближи зад нея.
Беше се срещнал с децата на Флора, чувстваше се някак облекчен. Изправил се бе срещу притесненията си, вместо да ги отбягва и да се прави, че ги няма. Усещаше в себе си някакво ново чувство — усещаше надежда, нещо, което до съвсем скоро му се струваше абсолютно невъзможно. Разбира се, това беше само началото и пътят нямаше да е лек, но му се струваше, че заедно с Флора до него със сигурност щеше да бъде по-поносим.
Той протегна ръка към нея. Повдигна леко косата ѝ и се приближи, за да я целуне нежно по шията. Тя обаче се дръпна настрана.
— Децата… — измънка Флора.
— … са на горния етаж заедно с брат ти.
Тя се обърна към него.
— Но могат да се върнат долу във всеки един момент. Какво мислиш да им обясня тогава? Че тяхната майка, съпругата на баща им, просто е прекарала нощта заедно с някакъв непознат човек?
Гевин отстъпи две крачки назад и се втренчи в нея.
— Няма за какво да се чувстваш виновна, Флора.
— Разбира се, че имам. Виновна съм за всичко. — Флора вдигна поглед и на свой ред се вторачи в Гевин. — Когато те дойдоха, аз трябваше да бъда на входната врата, готова да ги посрещна. Така, както ги посрещам винаги — с прегръдка и целувка. А не да лежа гола в леглото като някаква…
Тя не довърши мисълта си, но Гевин много добре се сещаше как щеше да я продължи, и честно казано тези разсъждения никак не му се нравеха.
— Аз бях съпруга на Сиймъс, това са и негови деца… — продължи тя объркано.
Ето какво било значи, замисли се Гевин. Флора просто рязко беше сменила ролите. От жена тя отново се бе превърнала в майка. Децата ѝ бяха пристигнали, а заедно с тях — и призракът на баща им.
— Изминалата нощ беше невероятна, Флора. Беше красиво, беше прекрасно и аз никога няма да съжалявам. Не бива да го правиш и ти. Защо трябва да се самонаказваш, заради това че си се почувствала жива ли? Сиймъс го няма. Не може да се върне. Няма смисъл да се обвиняваш в нечестност и изневяра. Той е един спомен, макар и да си била омъжена за него. По-добре за теб ще е да приемеш нещата такива, каквито са. Недей да живееш с миналото.
— Това е нещо, което мога да реша единствено аз! — Тя го погледна с очи, изпълнени с възмущение. — Мисля, че е време да си тръгваш.
— Флора…
— Мисля, че е време да си тръгнеш незабавно.
Гевин изчака още няколко секунди, надявайки се, че тя ще осъзнае грешката си. Флора обаче продължаваше да се взира в него със същия строг, осъдителен и вече някак чужд поглед. След това каза тихо:
— Добре. Ако ти не си тръгнеш, ще изляза аз.
Тя остави чашата с чай в мивката, обърна се и излезе от кухнята.
Гевин остана на мястото си, загледан натам, където допреди малко бе Флора. Така го завари и Ангъс, който се върна съвсем скоро.
— Гевин — започна предпазливо той, явно станал свидетел на цялата сцена, — мисля, че в момента наистина ще е най-добре да си тръгнеш. Дай ѝ малко въздух, малко време. Тя явно е в една съвсем нова ситуация. Никога не си е представяла дори, че ще изпадне в нея, повярвай ми. И сега е объркана, не знае какво да прави. Ще ѝ мине, сигурен съм. Просто има нужда от малко време, за да осъзнае всичко. Ще ѝ мине, сигурно няма да е веднага, но съм сигурен в това, което ти казвам.
Гевин поклати бавно глава, обърна се към вратата и излезе, без да каже нищо.
Флора работеше в градината. Беше коленичила, а ръцете ѝ бяха забити в пръстта. Плевеше около розовите храсти, когато Ангъс се приближи зад нея.
— Къде е Матсън?
— Тръгна си. — Вдигна глава и го погледна. — А къде са децата?
— В момента се преобличат, после ще дойдат да играят. Предполагам, че ще са тук съвсем скоро.
Флора се беше съсредоточила върху едно упорито глухарче, което най-накрая успя да изтръгне заедно с корените му.
— И какво искаш да кажеш с това, че Матсън си е тръгнал?
Флора се изправи и обърса калните си ръце в суха кърпа. Не беше се сетила да си вземе ръкавици за работа в градината и по тази причина вече бе съсипала маникюра, който ѝ бяха направили в салона на Джен преди няколко дена. Тя сви рамене.
— Просто си тръгна. Това е всичко.
Тръгна към къщата, минавайки покрай Ангъс, но той я хвана за ръката.
— Не, Флора, това не е всичко. Той си тръгна, защото ти го изгони, нали така? И защо? Заради децата? Защото се страхуваш от това, което те евентуално биха могли да си помислят? Те са по-силни, отколкото си мислиш, Флора! Дали не искат да видят майка си отново щастлива, а? Роби със сигурност си те спомня такава, най-вероятно и Ани. Но малкият Сиймъс? Та той никога не е виждал онази ослепителна щастлива усмивка, която озаряваше цялата стая. Не е чувал онзи заразителен смях, каращ всеки, който е около теб, поне да се усмихне.