Флора се обърна към къщата. Роби бе застанал на вратата на кухнята, която излизаше към верандата, и беше вперил поглед в тях.
— Роби?
Първата ѝ мисъл беше доколко той е успял да чуе разговора им. Почувства се неловко и се притесни. Детето продължаваше да стои на вратата — нито се прибра вътре, нито тръгна към тях. След няколко секунди мълчание промълви:
— С Ани се чудехме дали не може да слезем и да поразгледаме плажа.
— Разбира се, че може — оживи се бързо Флора, усмихна се и незабелязано избърса очи с опакото на дланта си.
— Какво се е случило, мамо? Защо плачеш? — Той се приближи към тях.
Тя разроши нежно косата му.
— Нищо не е станало, миличък. Просто съм много щастлива, че отново всички сте около мен. Много ми липсвахте наистина.
В този момент на верандата се появиха Ани и Сиймъс, готови за разходка. Флора клекна, прегърна и трите си деца и ги притисна към себе си.
— Добре деца, нека да си взема един бърз душ и след това веднага слизаме да си поиграем на брега, обещавам. Докато ме чакате, погледнете там, под навеса. Има разни кофички и лопатки за пясък, вземете ги с вас.
След като прекара близо два часа с децата си на плажа, Флора се почувства далеч по-добре. Отначало ѝ беше малко трудно, защото гледката на пясъка и водата веднага извикваше в главата ѝ спомените от миналата нощ, които все още бяха твърде ярки. Реши обаче да си наложи поне за известно време да остави тези мисли на заден план и да се посвети изцяло на Роби, Ани и Сиймъс. А те само това и чакаха. Тичаха по плажа, въртяха се около нея, подскачаха във водата. След това направиха страхотен пясъчен дворец, умалено копие на Касъл Рот. Не забравиха и стопаните му — Либи бе една малка издължена мидена черупка пред една от вратите му, а Греъм беше изобразен с изсъхнало рачешко краче, забито на една от кулите. След това Ангъс легна на пясъка, а децата го затрупаха така, че се виждаше само главата му. Флора не пропусна да го снима — един нос, малко коса и едни слънчеви очила, които се подаваха над пясъка.
Въпреки че се забавляваше с децата и се опитваше да не потъва в спомени за изминалата нощ, Флора час по час вдигаше глава и поглеждаше към къщите от отсрещната страна на склона. Някъде там беше Гевин. Докато тя си играеше с трите си деца на пясъка, той седеше в някоя от онези къщи сам и посърнал, без своя син до себе си. Господи, та той дори не знаеше къде е детето му! Даде си сметка, че тази сутрин наистина бе постъпила много несправедливо с него. А когато го изгони, това беше просто жестоко и грозно. Кога друг път е била толкова груба, защо избухна така точно сега?
Когато загуби съпруга си, Флора бе решена на едно — да запази на всяка цена семейството си, да се бори за щастливото детство на Роби и Ани с всички сили. Сякаш искаше да ги затвори в един кръг, където цареше доброта, спокойствие и сигурност. Разбира се, там беше и малкият Сиймъс, който се бе появил междувременно. Първият път, когато ги бе извадила от този кръг, беше моментът, когато трябваше да каже на Роби и Ани, че баща им никога повече няма да се върне при тях. Тогава все още не подозираше, че Сиймъс ѝ беше оставил прекрасен подарък — третото им дете. Никога нямаше да забрави израженията на мъничките им личица, отчаяните хлипания на Роби, който бе достатъчно голям да осъзнае новината в цялата ѝ безнадеждност. Този кръг се беше превърнал в нещо като защитна стена, като крепостен ров, който предпазваше децата ѝ от грозотата и жестокостта на външния свят. Дори и най-страшните сенки отвън нямаше как да преминат границата му. И може би именно този кръг бе причината Флора да оцелее психически. Тя и децата ѝ бяха станали неразделни. Бяха заедно постоянно, непрекъснато — в първите часове, в първите дни, в първите ужасни седмици след онази смразяваща новина.
Спомни си и за погребението и за празния ковчег — тялото на Сиймъс бе изчезнало в морето. Тримата с Ани и Роби седяха плътно един до друг до тази зловеща празна дървена кутия, която щеше да бъде спусната в земята, без в нея да има човешко тяло. Дори там те сякаш пак бяха заградени в онзи светъл кръг, който ги държеше постоянно заедно. Всеки от тях бе оставил по цвете върху ковчега, а малко след това пръстта от лопатите започна зловещо да тропа по капака му в изкопаната дупка. Беше утешила децата си, казвайки им, че всъщност баща им никога няма да легне в тази тясна дупка. Успокояваше ги, че Сиймъс вече е отлетял на небето, където се е превърнал в ангел и се е намерил със своите мама и татко. Убеждаваше ги, че всеки път, когато си помислят за него, той ще слиза от небето и ще се отбива при тях, само дето вече няма да могат да го виждат. Толкова често бе повтаряла тези думи на децата си през безкрайните дни и безсънните нощи, изпълнени с мъка и сълзи, че сама бе започнала да вярва в тях.