Когато опита да продължи нататък, Гевин усети, че губи посоката. Нотите изведнъж започнаха да звучат фалшиво, сякаш не бяха на мястото си. Просто не се получаваше нататък.
Той дръпна ръцете си от пианото и отвори очи.
И в този момент я видя пред себе си.
В първите няколко секунди беше сигурен, че халюцинира. Тя стоеше в рамката на големия френски прозорец. Беше като видение. Носеше някаква светла връхна дреха, която я обрамчваше подобно на ореол. Косата ѝ беше като от огън.
Гевин продължи да гледа невярващо, докато Флора влезе в стаята и застана до пианото. След това изрече:
— Гевин… това, което свиреше… музиката… много беше красива.
Той затвори капака върху клавишите на пианото и бързо сбута листата настрана. Не беше готов да ѝ ги покаже.
— Това е все още само работен вариант — промълви притеснено той, — за който изобщо не съм сигурен дали бележи някакъв напредък.
Той стана от столчето и се насочи към бара.
— Чаша вино?
Флора кимна и изчака да ѝ налее от бутилката бургундско вино, която той вече беше започнал.
— Гевин, дойдох тук, защото… — Тя се поколеба за миг. — Дължа ти извинение. Тази сутрин ти реагира страхотно на неочакваната ситуация, а аз те обидих и те изгоних. Наистина съжалявам. Не беше справедливо от моя страна. За съжаление, не можах да го осъзная веднага. Просто…
Гевин седна на дивана срещу нея.
— Флора, аз много добре разбирам инстинкта ти да запазиш семейството си. Даже те поздравявам за това, съвсем честно. Единственото, за което ми е мъчно, е, че в същото време ти не ми даваш никакъв шанс да се сближа с тях. Съответно — и с теб.
Гевин я погледна продължително. Флора наведе очи надолу, взирайки се в отблясъците на виното в чашата си.
— Знам, Гевин. Разбирам те. И много ми се иска да ти дам този шанс. Ако ти все още желаеш…
Истината беше, че Гевин бе прекарал почти целия ден, задавайки си точно този въпрос.
След като си тръгна от къщата на Флора сутринта, той се бе прибрал тук и бе изровил снимките на Гейбриъл. Прекара деня с тях, унесен в сладки спомени. Пред очите му изникваха моменти, които никога нямаше да забрави — разходките им в зоологическата градина и дивия смях, в който избухваше синът му пред клетката с маймуните. През последните две години, откакто Миранда беше изчезнала с Гейбриъл, Гевин изпитваше почти физическа болка само при вида на някое дете. Беше развил някаква странна защитна реакция — появеше ли се дете пред очите му, веднага отместваше погледа си някъде другаде. Избягваше всякакви ситуации, които заплашваха да докоснат онази безвъзвратно разбита част от сърцето му. Всеки път, когато попаднеше на момче на възрастта на сина му, което кара колело или играе в парка, през главата му неминуемо минаваха болезнени въпроси — дали Гейбриъл се е научил да кара колело и ако да — кой го е научил? Дали някога е играл бейзбол? Дали се е пързалял на кънки? Това бяха някои от нещата, на които Гевин бе мечтал да научи сина си. Това бяха нещата, на които всеки баща иска да научи сина си. Но при него не се беше получило. Това най-вероятно бяха нещата, на които той никога нямаше да може да научи своя син.
Както всеки път, когато потънеше в спомени за сина си, и този път Гевин позвъни на Айвън — частния детектив, когото бе наел, след като бързо разбра, че държавните институции са последните, които ще му помогнат.
— Просто да проверя как вървят нещата — бе му казал той, както всеки друг път, когато се чуваха.
Честно казано, Гевин не се надяваше на някакъв голям напредък. По-скоро се плашеше, че Айвън в крайна сметка ще се откаже да се занимава със случая. Именно затова му звънеше така често.
— Нищо ново. Но проверявам две следи. В последните дни забелязвам раздвижване по банковите сметки на бащата на Миранда. В скоро време очаквам подробности. Може да излезе нещо, може и да не излезе. В момента, в който разбера нещо, ще те уведомя веднага.
Това бе всичко, което му бе съобщил Айвън в днешния разговор.
Гевин погледна към Флора, опитвайки се да подреди думите си.
— Не казвам, че ще бъде лесно. И двамата имаме своите демони, с които трябва да се преборим. Но със сигурност много искам да видя докъде можем да стигнем заедно.
— При едно условие — отвърна Флора.
— Условие?
— Да. Това, което се случи снощи… между нас. Това няма как да се случи отново.
Гевин премигна невярващо.
— Флора, да не би да искаш да ми кажеш, че си мислиш, че аз съм искал просто да преспя с теб?
— Не, не искам. Снощи беше… — Тя се поколеба. — Добре, нека го наречем изключение. Беше нещо, което ме накара да си спомня какво значи да се чувствам като истинска жена. Благодаря ти много за това усещане. Но освен това аз съм и майка на три невръстни деца. И съм длъжна на първо място да бъда тяхна майка, а след това жена.