— Ще пристигна там само две седмици преди вас, миличък. После чичо ви ще се качи с вас на самолета, ще дойдете всички при мен и ще си прекараме най-страхотната и изпълнена с приключения лятна ваканция, която можеш да си представиш. Няма да се тревожиш, нали?
Въпреки че се стараеше по всякакъв да го прикрие, очите на единадесетгодишното момче издаваха страх. Онзи специфичен, ужасен страх, който може да изпита само едно подрастващо дете при мисълта, че има опасност да загуби някой от родителите си. Все пак той намери сили да го прикрие, пое дълбоко дъх и кимна.
— Хайде сега, време е и ти да си лягаш. Но преди това искам да изчистиш добре мръсотията под ноктите си, за да не си помисли цялото село, че ти правя кални бани вкъщи.
Докато следеше пръста му по атласа, Флора бе забелязала, че въпреки банята под ноктите му продължаваха да се спотайват черни следи — резултат от целодневната игра на футбол по ливадите с мека и рохка пръст. Тя му се усмихна приятелски при последните си думи, а после го проследи с поглед и със свито от мъка сърце, докато той излизаше от стаята. Най-големият ѝ син все още бе твърде чувствителен и раним. Усещаше го, че се опитва да изглежда като голям мъж, но все още му личеше, особено в моменти като този, че той просто е едно беззащитно момченце.
След като зави Сиймъс с любимото му одеяло и го видя, че се сгушва в кошарката си, Флора обиколи къщата и изключи излишните лампи, телевизора и радиото, което децата бяха забравили включено. След това пъхна чинията с вечерята на Ангъс във фурната, за да не изстива, и се отправи към леглото си.
Тя съблече елечето си, завъртайки главата си първо наляво после леко надясно, тъй като кройката му ѝ бе малко тясна около врата. Усети, че е уморена. Току-що бе отминал един наистина дълъг ден. Занимавайки се в последно време с управляване на недвижимите имоти на Либи в Касъл Рот, Флора прекарваше по-голямата част от времето си през деня в уреждане на срещи с различни доставчици и майстори, които се грижеха за цялостната поддръжка на двореца и прилежащите му градини. Работата често изглеждаше буквално безкрайна поради факта, че замъкът бе стоял необитаем доста години, преди Греъм и Либи да се нанесат там и да го превърнат в своя резиденция. Керемидите и плоскостите по покрива плачеха за спешен ремонт, циментовата замазка по зидовете също имаше нужда от основно освежаване, а стената, която бе обърната към морето, имаше поражения от ветровете и влагата и трябваше да бъде допълнително укрепена. Градините на двореца, някога известни с красотата си по цялото шотландско крайбрежие, в момента бяха буренясали и пусти. Безбройните розови храсти днес бяха като безформени заплетени кълбета, станали жертва на десетилетия небрежност и запуснатост. И всичко това беше само външната работа — по фасадата и градините.
За вътрешността на двореца предстоеше още повече работа. Педантичната Либи бе прекарала месеци в ровене на всякакви документи и описания, по които искаше да бъде възстановен оригиналният интериор. Тя бе съвсем наясно, че щеше да ѝ отнеме не месеци, а години, за да постигне целта си, но пък веднъж завършен, замъкът в Касъл Рот щеше да се превърне в истинска перла в короната на северното шотландско крайбрежие. За Флора беше особена тръпка и удоволствие да участва и да помага в това начинание.
Нощта беше хладна, затова Флора облече една от най-топлите си нощници, преди да протегне ръка, за да угаси нощната лампа до леглото си. Очите ѝ за момент попаднаха върху снимката на покойния ѝ съпруг, поставена на нощното шкафче. Топлият му поглед, който тя долавяше по различен начин в очите и на трите си деца… Обикновено винаги когато снимката заставаше пред погледа ѝ, Флора се опитваше да отмести възможно най-бързо очи от нея, за да прогони тъгата, която неизбежно я връхлиташе. Тази вечер обаче тя се протегна и вместо да щракне ключа на лампата, посегна към потъмнялата сребърна рамка, седна на ръба на широката спалня, която някога бе споделяла с мъжа от снимката, и се потопи в неговия образ.
Как добре помнеше всяка негова черта — малката, несъразмерна подутина в основата на носа му, тънката бръчка, минаваща по линията на челюстта му и личаща още по-ясно, ако не се бе бръснал няколко дни… Как копнееше сега за това грубовато, леко брадясало лице, как искаше да усети отново кожата му, допряна до своята, в момента, преди устните му да я целунат. Никога преди смъртта му не ѝ бе минавала мисълта, че щастието да бъдат заедно със Сиймъс ще ѝ бъде отнето толкова скоро и толкова внезапно.