— Мамо, искам само да ти кажа какво намерихме.
— Разбира се, че ще ми кажеш. Но след като се изкъпеш, защото в момента миришеш на обор.
— Но ние намерихме нещо, което наистина…
— Ани… — Флора я погледна строго. — Ще ми разкажеш всичко, след като се изкъпеш.
— Открихме гроб! — изстреля в този момент Роби, след което се ухили на сестра си с победоносно изражение. Все пак той бе успял да съобщи новината първи.
— Роби Маккалъм! — Ани го зяпна възмутено и сложи ръце на хълбоците си. — Аз трябваше да кажа на мама!
— Какво каза? — попита смутено Флора, забравяйки напълно за къпането на Ани. — Гроб ли?
— Да, мамо, намерихме гроб! — включи се отново Ани, обикаляйки превъзбудено кухнята и явно търсейки своите пет минути слава. — Там, при дърветата, точно зад къщата!
— Гроб… — Флора погледна към Ангъс. — Наистина ли?
Той мина през трапезарията, влезе в най-близката баня да се измие, свали си тениската и взе чистите дънки и блуза, които Флора му бе приготвила, за да се преоблече.
— Да, наистина — отговори кратко.
— Чий е този гроб? — попита Флора, въпреки че усети, че всъщност изобщо не искаше да знае.
— Не се знае — отговори бързо Ани.
— Няма ли някакво име? Надгробна плоча? Откъде сте сигурни, че това наистина е гроб в такъв случай?
— Има някаква плоча — намеси се Ангъс, докато си почистваше ноктите. — Но е много стара, изтрита и покрита с мъх. Единственото, което успях да различа, бяха два инициала — буквите Р и Х. Забелязват се и цифри, явно година — 1753.
Флора се замисли за момент.
— Чудя се дали Либи не знае нещо по въпроса.
— Едва ли. Ако Ани не се беше препънала в камъка, нямаше и да го забележим. Над земята се подаваха само няколко сантиметра, а плочата се оказа доста голяма. Изобщо не си личеше какво е. Видяхме, че е надгробна плоча, след като се позанимавахме доста дълго време, докато я изровим и почистим.
Флора се замисли за инициалите.
— Р и Х. Моминското име на Либи беше Хътчинсън. Явно е някой неин далечен предшественик. Мисля, че ще е най-добре да ѝ се обадим.
Както и подозираха, Либи не знаеше абсолютно нищо и остана меко казано изненадана от находката в задния ѝ двор.
— Играла съм си точно там като малка почти всеки ден — чуваше се гласът ѝ от другата страна на линията. — Татко никога не ми е споменавал за нищо подобно. Но ако някой може да знае нещо по въпроса, това е Дъган и никой друг. Всички документи за имота са при него. Ако е гроб, няма как да не намери нещо по въпроса, като се разрови. Ако искаш, ще му се обадя веднага.
— Едва ли има нужда да се занимаваш, Либи — отвърна Флора.
— Който и да е, явно почива там доста отдавна. Мога просто да го попитам и да го помоля да погледне, тези дни със сигурност ще го засека в кафето.
— А, кафето! — оживи се Либи. — Как вървят нещата там? Да предадеш на Сал, че бих дала всичко за едно хубаво еспресо при него. Не знам как го приготвя, но отдавна съм го признала за истински майстор. Няма по-добър от него!
Поговориха си още известно време за разни местни, с които Флора вече бе успяла да се запознае при посещенията си в кафенето на Сал. Естествено, Либи ги познаваше всички до един. Флора постепенно се отпусна, потопена в неангажиращото бърборене по женски. По едно време усети, че сама има желание да насочи разговора към един по-специален посетител на кафето — този, към когото от известно време никак не беше безразлична.
— Между другото, там се срещам често с един човек.
— Срещаш се? О, искаш да кажеш, че се срещаш с някого? — Либи веднага подходи с интерес към новата тема. — И кой е той? Познавам ли го? Чакай, не ми издавай! Някое от момчетата на О’Конъл, нали?
— Не. Всъщност мисля, че няма как да го познаваш. Той е тук, в градчето, само от няколко месеца. Живее във вилата на един свой приятел.
— Я гледай ти! — Продължи да любопитства Либи. — И кой е този приятел? Как се казва човекът, който живее там?
Флора погледна през прозореца, за да се убеди, че никое от децата не е наблизо. Всички бяха отишли в градината и играеха някаква странна игра, наподобяваща тенис. Бяха се разделили на отбори — двете момчета срещу Ани, а Ангъс наблюдаваше отстрани и даваше напътствия, изтегнат на хамака.
— Казва се Гевин. Гевин Матсън.
— И? Продължавай, мила. Да не би да си помисли, че ще се измъкнеш само с тази информация? — подкани я закачливо Либи. — Давай!
— Ами… той пише песни. Композитор е.
— Чакай малко — прекъсна я бързо Либи. — Гевин Матсън… Да, спомням си, че четох за него по вестниците преди известно време! Някъде преди около две години. Този, дето бившата съпруга беше отвлякла сина му…