— Нямат ли свършване най-накрая, имам чувството, че са безброй. Хайде Сиймъс, давай след мен нагоре!
Едва ли можеха да се появят незабелязано — вдигаха такъв шум, сякаш се задаваше с армията си самият Уилям Уолъс8. Чуваха се все по-шумни стъпки и детски крясъци. Ани успя първа да изкатери стъпалата, но вместо да се зарадва на сладката си победа, тя се обърна, подканяйки малкия си брат да побърза. Той от своя страна се спираше на всяко трето стъпало, хилейки се весело и задъхано.
Когато най-накрая и Сиймъс превзе върха, Ани го стисна здраво за ръката и се обърна към Гевин с усмивка, която поразително наподобяваше тази на майка ѝ.
— Здравей, Гевин!
— Здравей, Ани, здрасти, Сиймъс! Страхотни сте и двамата — най-бързите!
След малко зад тях се появи и Роби, погледна Гевин, после сведе очи надолу и някак срамежливо каза:
— Здрасти.
— Здрасти, Роби. — Гевин се направи, че не забелязва притеснението му. — Идвайте и тримата насам да видите какъв телескоп ще ви покажа. Няколко пъти успях да наблюдавам с него семейство тюлени, които излизаха от водата ей на онези скали там. Ако ви е интересно, може и вие да пробвате.
Роби сви рамене с типичното за момчетата на тази възраст дистанцирано безразличие.
— Добре.
След секунди се появи и Флора, закривайки слънцето, което залязваше точно зад нея. В ръцете си носеше пай, който очевидно бе приготвила сама. Беше прихванала красивата си коса с фиби, но въпреки това няколко кичура непослушно подскачаха около шията ѝ. Носеше дълга лятна рокля, която прекрасно очертаваше почти голите ѝ рамене. Беше обула сандали на босо, пръстите на краката ѝ бяха лакирани в розово. Гледката наистина си струваше. Гевин така се отплесна, че почти не забеляза иначе едрия Ангъс, който се задаваше зад нея.
Гевин тръгна да посрещне Флора с намерението да я целуне, но бързо се сепна и се отказа. Нали започваме отначало, помисли си той, опитвайки се да прогони от мислите си спомените от онази нощ, когато същата тази жена лежеше съвсем гола и притисната до него на спалнята в „Тар Мюр“. Беше истинско мъчение за него, веднъж вкусил допира на устните и мекотата на нежната ѝ кожа, сега да се въздържа насила, лишавайки се от това удоволствие.
— Изглеждаш страхотно — отбеляза той и му стана приятно, когато видя, че след тези думи Флора леко се изчерви. За него оставаше загадка как е възможно това, но си личеше ясно, че тази невероятна жена не бе свикнала на мъжко внимание и комплименти. Слепи ли бяха мъжете там, където тя живееше, или просто напълно незаинтересовани?
— Благодаря — измънка свенливо тя, след това веднага смени темата. — Страхотно местенце, Гевин!
— Да, стига да ти допада архитектурният стил. Лично на мен тази къща ми напомня на някакъв странен музей. Какво да се прави, жената на моя приятел Алек явно има по-различни разбирания от моите. В крайна сметка — колкото хора, толкова и вкусове. А и всъщност нямам никакво право да се оплаквам, защото те двамата бяха достатъчно мили и добри да ми я предоставят за временно ползване. На мен обаче повече ми допадат къщите с характер, душа и история, каквато е „Тар Мюр“.
Флора се усмихна.
— Е, сигурна съм, че и приятелят ти е доволен. По-добре да има някой, който да наглежда къщата, вместо с месеци да седи пуста и необитаема. — Тя надникна през стъклото на френската врата и продължи: — А сега, ако ме упътиш към кухнята, ще оставя този пай във фурната, за да не изстива.
Гевин тръгна пред нея. Усещаше мекия приятен аромат на парфюма ѝ.
— Хей, мамо! Оттук пътят към нашата къща се вижда като на длан!
Роби, Ани и Сиймъс вече бяха наобиколили телескопа, редувайки се един през друг да гледат през окуляра му.
— Деца, само ви моля да внимавате! — напомни им Флора с онази така специфична интонация на грижовна, но в същото време строга майка. Вече си представяше как цялата апаратура се преобръща на пода.
— Не се притеснявай — успокои я Гевин. — Стойката му е стабилна.
— О, ти просто не знаеш какво могат те, особено когато са тримата заедно! Имам чувството, че ако си поставят за цел, могат да разбият и танк.
След като Флора си бе тръгнала от тях последната вечер, когато се видяха, Гевин бе прекарал дълго време, размишлявайки над думите ѝ. Замисли се отново за ада, през който му се бе наложило да премине през последните две години. За всички потискани чувства, за бронята, с която бе покрил душата си. След като загуби Гейбриъл, той сякаш се бе обградил с някаква невидима стена. Беше ужасно наранен — толкова жестоко, че се бе клел пред себе си никога да не позволява на обстоятелствата да го накарат да изпитва отново тази смазваща болка. Но какво му бе останало? Сърцето му, душата му сякаш бяха обвити в мрак и студенина. Стоеше затворен в една черупка, която също му носеше негативни емоции, макар и по-различни.