Явно виждаше вечерята си по друг начин — като новия си домашен любимец.
Флора се опита да разговаря с него, но без никакъв ефект. Роби и Ани също не можаха да го убедят.
— Съжалявам. — На Флора явно ѝ беше неудобно. — Преди време направи същото с едно от пиленцата на съседите. Да, казваше се Клък9. Стана ни домашен любимец, живееше в двора. — А след това прошепна тихо, така че само Гевин да я чуе: — Докато един ден кучето на Хамиш Макнамара не го сдави. Но Сиймъс така и не разбра за тази случка. И досега си мисли, че Клък е отишъл в Лондон, на посещение в Кралския двор.
— Аха, разбирам — отговори Гевин. — Ами, добре тогава…
Той се замисли за момент, прехвърляйки набързо в главата си какво още има за ядене у дома. Добре, че сутринта бе минал през магазина. И така, малкият Сиймъс хапна печен картоф и задушена царевица, а после вместо омар получи един специален малък чийзбургер, който Гевин успя да спретне набързо. Малкият изглеждаше изключително доволен от вечерта до момента. Доброто му настроение обаче временно помръкна, когато разбра, че няма как да прибере омара у дома, както бе направил с пиленцето Клък.
— Виж сега, Сиймъс — започна внимателно Флора след четвъртия път, в който синът ѝ бе заявил колко е доволен, че тази нощ ще спи заедно с омара, който бе нарекъл Лоурънс. — Няма как да приберем Лоур… този омар вкъщи. Той не е домашно животно.
— Но защо-о-о-о?
Звънкият му глас изкънтя в цялата стая, заплашвайки всеки момент да счупи някоя чаша.
Флора изглеждаше отчаяна. Гевин гледаше малкия и си мислеше, че както и човек да е възпитал децата си, на каквито и обноски да се е мъчил да ги научи, явно често и навсякъде се получават такива ситуации, в които малките се държат, сякаш изобщо не са били възпитавани. Просто поредната малка житейска ирония.
Спомни си за един случай, когато бе взел Гейбриъл със себе си в студиото. По онова време синът му трябваше да е бил на възрастта на Сиймъс или малко по-голям. Бързаха със записите на някого от известните изпълнители, но наистина вече не си спомняше точно на кого. В един момент работата така го бе погълнала, че напълно бе забравил, че Гейбриъл е с него. До мига, в който синът му, впечатлен от лампичките и копчетата на контролния пулт, бе успял да се покатери на един стол и да натисне бутона за запис точно след като записът вече бе сглобен перфектно, добавяйки на финала му едно бодро детско „Хей!“.
Усмихвайки се на този мил спомен, Гевин си даваше сметка, че той умишлено си налагаше да не се отдава на спомени за Гейбриъл, явно страхувайки се от това как ще се почувства. Но когато сега се бе сетил за този далечен ден в студиото, осъзнаваше, че спомените за детето го връщаха към най-щастливите мигове в досегашния му живот, карайки го да се усмихва неволно и да бъде добър.
— Мамо-о-о, кажи ми, мамо! Защо не може Лоурънс вкъщи? Защо-о-о-о?
Флора погледна Сиймъс. Търпението ѝ се изчерпваше.
— Защото това е омар, Сиймъс. Затова. Омарите живеят в морето, а не в детските стаи.
— Но нали имаме баня?
— Да, имаме. Но я ползваме с друга цел — да се къпем там.
— А защо не го сложим в ’квариум? — упорстваше малкият.
— Защото не знаем дори с какво трябва да го храним.
— Ще му давам от моята каша! И от пюрето. И грах ще му давам.
Флора пое дълбоко въздух, мъчейки се да измисли отговор, който да сложи край на спора. И добре, че в този момент се намеси Гевин:
— Сиймъс, ти как мислиш, дали Лоурънс си има братчета и сестричета?
Малкият погледна към него през масата. По брадичката му се стичаше капка мляко. Замисли се и кимна.
— Сигурно има.
— И аз това си мислех сега. Че най-вероятно има някое сестриче или братче в морето, точно както ти имаш Роби и Ани. И може би те сега седят долу, във водата, и чакат Лоурънс да се върне, за да си поиграят заедно. Но проблемът е, че не могат да го намерят.
Сиймъс се замисли сериозно и малкото му челце се сбръчка. Погледна отново към чичкото през масата.
— Мислиш ли?
— О, да. — Включи се и Ангъс. — Даже съм сигурен, че го чакат отдавна.
След още малко размишления Сиймъс слезе от стола си и се запъти към входната врата, където бяха наредени кофите. Взе една от тях, в която явно разпозна Лоурънс, а после се върна с нея при масата и каза:
— Ето го, Гевин. Да го пуснем.
Флора проследи с поглед Гевин и децата, които се запътиха към вратата и взеха и останалите кофички с морски улов. След това тръгнаха надолу по стълбите. Този път обаче не тръгнаха към лодката, а се отправиха по една полегата скала, която тръгваше от брега и се врязваше като някакъв малък нос в заливчето, извисявайки се на около два метра над водата. Когато Гевин спонтанно подаде ръка на Сиймъс, за да не се подхлъзне, усети как сърцето му сякаш се сви от болка. Колко пъти само бе хващал в ръката си малката ръчичка на Гейбриъл… Колко малък и обикновен бе този жест, а колко много можеше да значи…