Всъщност той бе другата причина, заради която Флора се въртя в леглото и не мигна почти цяла нощ. Тя беше съвсем наясно, че прекараното време с Роби, Ани и Сиймъс го е накарало да почувства още по-осезаемо и болезнено липсата на собственото му дете. Чудеше се как да му помогне да преодолее тази празнота или поне да я понася по-леко. Снощи го бе наблюдавала почти непрекъснато, умишлено търсейки контакт с очите му. И въпреки че даваше вид, че си прекарва много приятно, в усмивката на Гевин сякаш постоянно се прокрадваше горчивина.
— Здрасти, Флора! — поздрави я Джули, докато слагаше пред нея традиционната чаша с чай, този път допълнена с две от прекрасните бадемови бишкоти на майка ѝ. — Днес е големият ден, а? Първият семеен хотел в Ипсуич най-накрая ще отвори официално врати!
— Точно така, Джули. Надявам се само да не съм пропуснала нещо.
— Недей да се притесняваш! Сигурна съм, че всичко ще бъде наред.
В това време отзад се появи и Сал, който ѝ намигна свойски, сякаш за да потвърди думите на дъщеря си.
— И ако на някой му се допие хубаво кафе, знаеш къде да го пратиш, нали?
— Разбира се, Сал.
Джули я остави, за да продължи с обслужването на останалите клиенти. Флора отпи бавно от чая си и разгърна сутрешното издание на местния вестник „Ипсуич Пост“, два броя от който бяха оставени на тезгяха. Точно си преглеждаше хороскопа, когато се появи и Джеймс Дъган.
— Е, госпожице Маккалъм, денят най-накрая настъпи, а? — И той отпусна масивното си тяло на високото столче до нея. След това прегледа набързо дневното меню и си поръча пастичоти10 с лимонов крем.
Когато той лакомо натъпка първата солидна хапка в устата си, Флора усети как за малко не посегна към салфетката, за да събере трохите по плота. Явно пристигането на децата твърде бързо отново бе събудило майчинските ѝ инстинкти.
— Добро утро; господин Дъган. Как сте днес?
— О, прекрасно, благодаря. Вижте какво време само! Явно се очертава хубаво лято. И какво — къщата тръпне в очакване на първите гости, а? Предполагам, че всичко е наред?
— О, да, разбира се! Между другото, след кафето бях решила да мина точно през Вашия офис. Но ето че се засякохме тук. От няколко дни искам да ви питам нещо. Става въпрос за къщата, по-точно за самия имот. Случайно да знаете за някакъв гроб в границите му?
Дъган явно се изненада и смръщи вежди.
— Гроб ли? Искате да кажете гроб, където е погребан покойник, нали? Не. Никога не е било споменавано за такова нещо в имота. Защо питате?
— Ами вчера брат ми и децата се разхождаха в горичката зад къщата. Открили са нещо, за което твърдят, че е надгробна плоча. Аз не отидох да я видя, но ми казаха, че на нея дори имало инициали — буквите Р и Х. Решихме, че втората буква най-вероятно означава фамилията Хътчинсън.
Дъган отпи замислено от кафето си. След това избърса устата си със салфетка и каза:
— Мисля, че този въпрос лесно ще се изясни. Всички документи са при мен, в кантората. Ще се поразровя. Ако наистина има някакъв гроб, той няма как да не е споменат някъде там. Всъщност защо не се отбием още сега?
След по-малко от половин час двамата бяха в офиса му. Разследването им обаче завърши без резултат. Никъде не се споменаваше за никакъв гроб в границите на имота.
— Сигурна ли сте, че наистина става въпрос за гроб?
— Всъщност не. — Флора сви рамене. — Все пак не съм го видяла с очите си. Но брат ми изглеждаше доста сигурен, а и какво ли друго би могло да бъде?
— Ами да речем, надгробна плоча на някой домашен любимец. Или инициали на двама влюбени. Но това са само наши предположения. Нека се разровим още малко. Тук при мен най-старите датират от… — Дъган се зарови в някакви документи — … около 1850-а година. А Вие казвате, че на камъка било изписано 1750-а? Значи нещата са по-дебели. Не знам дали знаете, но тук, в Ипсуич, си имаме Историческо дружество. Негов председател е Бети Петуит. Обърнете се към нея, тя със сигурност ще успее да помогне повече.
Историческото дружество се помещаваше в една от най-старите сгради в Ипсуич — внушителна постройка от седемнадесети век с голям, неравномерно скосен покрив, над който бе кацнал солиден комин, изграден в типичен за онова време стил. Веднага правеше впечатление, че всички прозорци бяха украсени с витражи, които разпръскваха попадналите върху тях слънчеви лъчи на хиляди отблясъци. В двора имаше възрастна жена, която поливаше сандъчетата с цветя под прозорците на първия етаж. Когато Флора влезе през главната порта на двора, тя се обърна към нея и изненадано ѝ се усмихна, поглеждайки я през дебелите стъкла на очилата си.
— Добро утро, миличка. Как си, какво те води насам?