— Добре съм, благодаря — отговори Флора и подаде ръка на жената. — Всъщност ние не се познаваме, казвам се Флора Маккалъм. Живея в…
— „Тар Мюр“ — прекъсна я спокойно жената и кимна. — Да, да, знам. Матилда, майката на Либи, бе една от най-добрите ми приятелки. Аз се казвам Бети Петуит. — И жената стисна ръката на Флора. — Наричай ме просто Бети. Много ми е приятно да се срещнем. Точно привършвах с поливането на цветята и мислех да седна на слънце в двора и да пийна един чай. Каква прекрасна сутрин само! Нали ще останеш с мен на чай?
Флора прие поканата с удоволствие.
— Страхотна работа си свършила с къщата, така чувам — подхвана Бети, след като двете се бяха разположили удобно под сянката на един вековен дъб в двора с по чаша чай пред себе си. — На Матилда със сигурност щеше много да ѝ хареса, ако беше жива. Все повтаряше, че къщата е прекалено голяма, за да живеят в нея само двама души. Добре, че Либи не тръгна да я продава. Тя е собственост на фамилията Хътчинсън много отдавна, сигурно знаеш. Поколения са минали през нея.
— Знам — кимна Флора. — Всъщност това е, което ме води насам. Преди малко разговарях с господин Дъган и той ме насочи към теб. Каза, че във вашите архиви със сигурност ще има повече информация, отколкото при него.
— О, да, със сигурност ще намерим доста неща. Тук се съхраняват най-ранните исторически сведения за градчето. Знаеш ли например, че Ипсуич е основан от някакъв пътешественик, който всъщност искал да стигне до Бостън, но се объркал по пътя? Накрая се оказал на това място. Той е и човекът, построил и обитавал къщата отзад — господин Зебедиа Торнхил. Домът носи неговото име и до днес. Явно мястото му е харесало доста, за да реши да се установи тук. Аз лично мога само да съм благодарна, че не се е справил добре с ориентирането.
Бети се усмихна. Личеше ѝ, че не за пръв път разказва тази история. Помълча малко, сякаш унесена в някакви свои спомени, после погледна към Флора.
— Кажи, мила, какво по-конкретно те доведе тук?
И Флора разказа накратко историята за гроба, намерен от децата ѝ и Ангъс в горичката зад къщата.
— Гроб ли? Хмм… Да, това наистина е интересно. И не би ме изненадало, между другото. Въпреки че, както е казал и господин Дъган, би могло да е и гроб на някое домашно кученце или просто някой да си е надраскал инициалите там. При всяко положение обаче ще трябва да го проверим. Нека видим дали можем да намерим нещо интересно по нашия случай в архивите.
И Бети въведе Флора в старата къща, спирайки през няколко метра, за да ѝ показва различни интересни експонати, свидетелстващи за историята на градчето. Всички те бяха грижливо подредени и изложени покрай стените в коридорите и в няколкото обособени малки зали на първия етаж. Бяха всякакви вещи, събирани в продължение на години — стари съдове за готвене, чекръци, градински гребла, газени фенери на повече от двеста години. Имаше още детска кукла, направена от дебела вълнена прежда, както и голям стар дървен сандък, който преди да попадне в къщата се намирал на плавателния съд, с който Зебедиа Торнхил стигнал погрешка до брега на Ипсуич. Бети разказа, че тази солидна дървена ракла била част от багажа на капитана. Очевидно това бе един от най-ценните ѝ експонати. От академичната прецизност и детайлност, с които Бети разказваше за всеки един предмет, Флора заключи, че тя наистина бе намерила своето житейско призвание с това, с което се занимаваше — да събере и съхрани историята на градчето за поколенията.
След като ѝ показа почти цялата музейна колекция, Бети отвори една врата, под която имаше стълби, водещи някъде надолу, а краят им бе потънал в пълен мрак.
— Установихме, че избата е най-подходящото място за съхранение на документи — отбеляза Бети и натисна ключа за осветление на стената. Над стълбите с леко примигване светна дълга редица луминесцентни лампи, които осветиха пътя им надолу. — Достатъчно е само да я пазим от влагата. В летните жеги тук е най-хладно. И въпреки това решихме да сложим климатик в помещението, за да поддържаме постоянна температура, без да поемаме излишни рискове. Така документите са абсолютно защитени тук. Естествено, оборудвахме и с противопожарна система.
И наистина, ако някой желаеше да разбере и научи каквото и да било за градчето, без съмнение именно тук бе точното място. В подземието на старата къща имаше истинска съкровищница от рафтове, кутии и сандъци, пълни с книги, периодични издания и вестници отпреди десетилетия, дори векове. Безбройните албуми, пълни с най-различни снимки, даваха ясна визуална илюстрация за развитието на Ипсуич от възникването му, та чак до днешни дни. Изобилието от информация се допълваше от фамилни дневници, писма, лична и общинска кореспонденция.