— Така, нека да видим сега. Проучвания на имоти… — измърмори тихичко Бети и се насочи към висок шкаф, от който издърпа навън едно плитко, но много широко чекмедже.
Започна да рови в една купчина с големи листа, пергаменти и папки. Повечето от тях бяха пожълтели от годините, с леко омачкани ръбове.
— Ето го… имота на Хътчинсън.
Първият документ, който Бети извади, бе същият, който Флора видя малко по-рано в кантората на Дъган, този от 1850-а година. Следващият беше още по-стар — върху папката се мъдреше надпис „Около 1800-а г.“. От него ставаше ясно, че е издаден непосредствено преди да бъде започната една от пристройките в имота. На илюстрацията към него се виждаше градината зад къщата и някакви поляни, които свършваха в реката по-надолу. Виждаше се постройка, подобна на краварник, както и плевня за тютюн. Отбелязана беше и малката къщичка до брега на морето, същата, която Флора предвиждаше да превърне в артистично студио. Никъде обаче нямаше нито сведения, нито изображения на какъвто и да било гроб на мястото зад къщата.
— Има ли по-ранни сведения? — попита Флора. — От 1700-а година или дори преди това.
Бети Петуит продължи да рови в чекмеджето, но не успя да намери нищо повече.
— Страхувам се, че и да е имало нещо друго, се е загубило заради пожара.
— Имало е пожар?
Бети кимна.
— О, да. През 1888-а година изгаря сградата, където се е съхранявал архивът по онова време. Помещавал се е в сградата на стара църква. През една лятна нощ по време на буря върху камбанарията ѝ пада светкавица, която предизвиква пожара. Голяма трагедия. Преди изобщо някой да се усети, цялата църква е обхваната от пламъци. Пораженията били огромни. Унищожен е почти целият архив, оцеляват малка част от документите. — Бети свали очилата си и примигна няколко пъти — очите ѝ явно се бяха уморили от взирането. — Съжалявам, мила…
Флора въздъхна. Явно разследването ѝ бе влязло в задънена улица. В този момент обаче на Бети явно ѝ хрумна нещо и тя вдигна многозначително показалеца си:
— Чакай! Мисля, че има още едно място, където мога да проверя.
Тя се отправи към един от рафтовете и след малко извади оттам някакъв дебел том с кожена подвързия. Започна да го разлиства, докато намери между страниците му карта, която трескаво разгъна. Там имаше схема на местното гробище и списък на погребаните хора през годините.
— Както виждаш, хората грижливо са записвали родословието на всяко едно семейство. Можем само да им бъдем благодарни за това. Със сигурност тук е включен и родът на Хътчинсън. След като го открием, можем да потърсим човек, чието първо име започва с Р, обитавал дома около 1750-а година. Ако открием такъв, ще сравним с информацията, която ни дава гробищния справочник. Няма ли го там, твърде вероятно е именно това да е човекът, чиято надгробна плоча сте намерили зад къщата. Но това засега са само предположения и догадки.
Флора се усмихна. Госпожа Бети Петуит определено имаше пъргав ум и като нищо можеше да практикува и като частен детектив.
Възрастната жена започна да прелиства дебелата книга, докато най-накрая не намери това, което търсеше.
— Ето ги. Фамилия Хътчинсън.
Двете жени прекараха следващия един час, преглеждайки не само членовете на фамилията, чието собствено име започваше с буквата Р, но и всички останали. В края на краищата обаче се оказа, че абсолютно всички са упоменати и в гробищния регистър.
— Да-а, миличка. По всичко изглежда, че си попаднала на истинска загадка. Първото, до което ме отвежда пътят на моята логика, е предположението за някое мъртвородено дете. Нищо чудно, нали?
Бети се взря отново в разтворената книга, следейки нещо с показалеца си.
— Приблизително по същото време, изписано на твоята плоча, записките показват, че къщата е била обитавана от някакъв си Хайръм Хътчинсън — саможив и не особено общителен стар ерген. Записът датира от 1753-а година, а само две години по-късно той напуска този свят на седемдесет и девет годишна възраст. И това е, никакви други сведения за него. Всъщност не можем да бъдем сигурни дали той е нямал някаква — Бети се покашля, за да прочисти гърлото си — да кажем, връзка, с някоя от местните жени. Но пък ми се вижда прекалено възрастен за такива неща. Едва ли някой би направил дете на тази възраст, без това да остане записано и коментирано в аналите. Та тогава градчето е било пет пъти по-малко, отколкото в момента. Ние и сега се познаваме всички, представи си какво е било преди два века и половина. Стигаме до задънена улица. Мисля, че единственият начин да хванем някаква следа е просто да поровим под плочата, за да видим какво има отдолу.