Флора поклати глава. Идеята не ѝ се струваше добра.
— Първо, ще трябва да поговоря с Либи. Съмнявам се обаче, че тя ще се съгласи на такава стъпка. Освен това самата аз ще се чувствам ужасно неловко. Не бих желала да съм тази, заради която евентуално да се наруши вечният покой на някой от рода ѝ. Особено ако е детенце. В крайна сметка рискуваме да изровим кокалите на някой покойник само за да задоволим нездравото си любопитство. Който и да е, ако въобще наистина някой е заровен там, той е изживял своето. Сега заслужава единствено спокоен вечен сън. Мисля, че сме длъжни да го запазим такъв.
— Съгласна съм с теб, мила. Ако някой друг път имаш нужда от помощта ми, не се колебай да дойдеш пак.
Флора благодари на възрастната жена и тръгна да си ходи. Когато излезе от кафето сутринта, определено не бе планирала да прекара толкова много време тук. Докато стигна до „Тар Мюр“, вече беше станало пладне. Почти пропъди децата и Ангъс, изпращайки ги да се поразходят за известно време по брега. Не искаше никой да ѝ се пречка. Трябваше бързо да приведе кухнята в ред след закуската на децата. Отгоре на това играчките и кубчетата на Сиймъс бяха разхвърляни из цялата всекидневна, а по дръжките на вратите имаше осезаеми следи от фъстъчено масло.
През цялото време, докато чистеше, Флора си мислеше за посещението при Бети. Надгробната плоча от горичката в задния двор продължаваше да не излиза от главата ѝ. Предположението на Бети, че там може да е заровено мъртвородено детенце, караше кръвта ѝ да се смразява. Най-накрая любопитството надделя — след като приключи с чистенето, Флора обу чифт високи гумени ботуши и бавно се отправи натам, откъдето предишния ден се бяха върнали в кал до ушите Ангъс и децата.
Намери плочата почти веднага — беше съвсем в началото на горичката, а и малките старателно бяха разчистили шумата около нея. Земята наоколо бе мека и миришеше на мъх. Въпреки че не беше навътре в гората, мястото ѝ се стори изключително тихо и странно усамотено. Някъде отдалеч се дочуваше монотонният звук на океана. Тишината се наруши само от пърхането на крилата на някаква птичка, която прелетя отгоре. Флора коленичи пред плочата и остави върху нея малко букетче цветя, което бе набрала от поляната зад къщата.
— Не зная кой си — прошепна тя тихо, — но се надявам да знаеш, че не си забравен.
След това бързо и почти без глас зашепна молитва над камъка и разровената пръст около него. После стана, обърна се и се върна в къщата, за да си вземе набързо един душ и да се приготви за посрещането на първите гости.
Таксито им спря пред къщата точно в три часа и осем минути следобед.
Госпожа Скуайърс изглеждаше точно така, както си я бе представила Флора след телефонния им разговор — симпатична, леко пълничка, с лъчезарна усмивка, която сякаш никога не слизаше от лицето ѝ. Флора не успя да прецени от пръв поглед дали косата ѝ е руса, или по-скоро кестенява — на пряката слънчева светлина отначало изглеждаше светла, в следващия момент ѝ се стори с няколко нюанса по-тъмна. Беше накъдрена по типичния начин, по който го правят възрастните жени — създаваше впечатление, че сякаш косата ѝ се рее като облак около главата ѝ.
Госпожата бе облечена с красива лятна рокля с презрамки, върху нея имаше плетена вълнена жилетка. На краката носеше кожени сандали, обути на босо. Веднага си пролича, че къщата много ѝ допадна — Флора забеляза изненадано доволното ѝ изражение още в момента, в който дамата излизаше от таксито.
Господин Скуайърс пък изглеждаше сякаш току-що бе излязъл от някой уестърн. Светлосини изтъркани дънки, бяла тениска, високи островърхи кожени ботуши с катарами, колан, типична каубойска шапка с широка периферия. Той изчака, докато шофьорът на таксито извади куфарите им от багажника, след това отвори портмонето си, бръкна вътре, преброи няколко банкноти и му ги подаде. После се обърна и погледна къщата с такова изражение, сякаш очакваше тя да се срути върху главата му веднага след като прекрачи прага ѝ.
Е, добре де, господине, не бързайте толкова, помисли си Флора и се усмихна широко. Вече ѝ беше повече от ясно кой от двамата съпрузи бе избрал мястото, където ще нощуват. Явно господинът просто бе разчитал на жена си. Не даваше вид да е от хората, способни на дълги спорове със съпругите си относно това къде ще прекарат почивката си. Флора веднага си отбеляза като цел номер едно да успее да го предразположи.
— Добре дошли в „Тар Мюр“, господин и госпожа Скуайърс! — поздрави ги тя веднага след като се появи на верандата. За посрещането бе облякла чифт удобни памучни панталони в цвят каки, а нагоре бе със светлосиня кашмирена блуза. На шията ѝ стоеше семпла, но елегантна и стилна перлена огърлица — подарък от Либи и Греъм за последния ѝ рожден ден. Косата ѝ бе стегната отзад с голяма декоративна шнола.