Ани затвори очи и остана дълго време така — по този начин се опитваше да се пренесе три века назад, представяйки си как е изглеждало мястото тогава. След това продължи да се разхожда между четирите стени. Застана пред обраслата с бръшлян камина или по-скоро пред това, което бе останало от нея. Опипа камъните под бръшляна, после пъхна глава в дупката към комина.
— Какво ли си е готвила тук, а?
— Най-вероятно любопитни и досадни малки момиченца — отговори ѝ заядливо Роби. — В голям черен казан.
След това той се приближи към по-малката си сестра, хвана я и я задърпа към камината.
— И следващата си ти!
— Мамо! — изпищя Ани.
Флора погледна към големия си син и укорително смръщи вежди. Точно така, както правеше навремето собствената ѝ майка, когато беше малка и Ангъс я тормозеше общо взето по същия начин.
— Робърт Маккалъм…
— О-о, добре, добре! Не виждате ли, че просто си играех? — Реагира бурно момчето.
— Мамо. — Сега пък Сиймъс се обаждаше. Той гледаше зеещата паст на голямата камина със страхопочитание, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще оживее и ще го погълне целия. — Вярно ли е, дето Роби казва? Вещицата яде деца?
— Не, миличък, не. Роби просто се опитва да изплаши Ани. Елате сега всички при мен. Стига толкова с вещиците и с черните казани. Хайде да се разходим и да си намерим някое местенце по-настрана, където да си направим пикник, искате ли?
Петимата прекараха следващите няколко часа излегнати на голямото вълнено одеяло, което Флора бе взела в чантата специално за целта. Намериха си една страхотна полянка, разположена само на няколко метра от едно малко и спокойно заливче. Няколко високи, стари дървета правеха идеална шарена сянка, а наблизо се чуваше тихият плясък на вълните. Имайки предвид всички зловещи истории, които бе чула по-рано днес за острова, местенцето, което си бяха избрали за пикник и почивка, се струваше на Флора неподозирано красиво и приятно, дори ѝ действаше успокояващо. Замисли се подобно на дъщеря си преди малко дали някога Рейчъл Хатауей бе идвала точно тук, където се бяха разположили те. Дали се е взирала с тъжен поглед към градчето, чиито жители я бяха прогонили? Опитвала ли се е да се спаси, връщайки се на сушата? Или пък наистина са ѝ помогнали пирати? Реши, че лично тя би предпочела за себе си втория вариант. Представи си бедната Рейчъл, напускаща проклетия остров в прегръдките на влюбения пират — определено по-добър и красив вариант, отколкото да угасне на това парче земя в самота и отчаяние.
След като изгълтаха набързо сандвичите си с фъстъчено масло, Роби и Ани слязоха надолу към брега, за да събират мидени черупки. Флора и Гевин останаха на полянката, хвърляйки им от време на време по едно око. Изтощен от впечатления и емоции, Сиймъс бе задрямал сладко на одеялото.
— Толкова бързо растат. Невероятно е само с каква скорост се променят.
Веднага след като изрече тези думи, Флора съжали жестоко. Забеляза как очите на Гевин изведнъж помръкнаха.
— О, извинявай, Гевин! Беше голяма глупост от моя страна. Изобщо не се усетих, съжалявам наистина.
Гевин поклати глава.
— Не. Няма за какво да се извиняваш. — Погледна я в очите, след това продължи: — Присъствието на децата ти около мен през последните няколко дни ми повлия някак… пречистващо. Като някакъв малък личен катарзис. Те ми помогнаха да си представя как Гейбриъл прави същите неща като тях — най-нормалните неща, които прави всяко дете. Независимо с кого е и къде се намира в момента. — Гевин се загледа към водата.
Колко ли му е трудно, замисли се Флора. Цялата тази неизвестност — седмица след седмица, месец след месец, година след година. Неизвестност, която можеше да продължи и до края на живота му. Спомни си как онази вечер, когато му бяха на гости, той бе взел Сиймъс в скута си и му показваше как се свири на пиано. Какъв възторг само се бе изписал на лицето на най-малкия ѝ син, когато бе успял да изсвири няколко акорда уж сам, докато Гевин поставяше пръстчетата му на правилния клавиш. Колко ли такива невероятни моменти бе изпуснал Гевин със своето собствено дете. И за съжаление, продължаваше да ги изпуска.
В момента ѝ се искаше единствено да го утеши, да го успокои по някакъв начин. Тя го хвана нежно за ръката и вплете пръстите си в неговите. Гевин я погледна право в очите и стисна ръката ѝ. Държеше я лекичко, но в същото време с такава страст, сякаш от това зависеше живота му. Двамата се гледаха един друг в очите, без да казват нищо.
В следващия момент безсловесното им общуване бе прекъснато от възторжените крясъци на Ани.
— Мамо! Гевин! Елате да видите! Намерих съкровище!