— Мамо… — Гласчето на Сиймъс трепереше, а големите му очи се бяха напълнили със сълзи. Готов бе да заплаче всеки момент. Разбираше, че току-що се е случило нещо лошо, но нямаше никаква представа какво е то. — Мамо? Защо се сърди Роби? Защо избяга?
— Всичко е наред, миличък — увери го тя. — Мама сега ще отиде и ще го намери. — После погледна към Гевин. — Би ли останал, ако обичаш, с Ани и Сиймъс, докато аз настигна Роби и си поговоря с него?
Гевин кимна. Чувстваше се ужасно. Искаше му се да потъне в земята. Беше си позволил да демонстрира чувствата си към нея, без да се замисли до какво може да доведе това.
— Съжалявам, Флора.
Тя поклати глава.
— Няма смисъл да съжаляваш, Гевин. Просто друг път трябва да бъдем по-внимателни, това е. — След това се обърна към дъщеря си: — Ани, миличка, моля те да останеш тук с Гевин и Сиймъс. Аз ще се върна след малко с Роби. Разбрахме се, нали?
Ани кимна, без да казва нищо.
Докато Флора вървеше нагоре, почиствайки, доколкото може краката си от пясъка, Гевин се приближи към Ани и Сиймъс.
— Е, деца, хайде да видим колко голям замък можем да построим, докато мама и Роби се върнат.
Обърна се още веднъж назад, за да види как Флора догонва сина си по хълма.
Флора намери Роби, седнал на земята в единия от ъглите на полуразрушената постройка. Беше се свил така, че коленете му почти опираха в челото, а лицето му бе плътно закрито с дланите на двете му ръце. Не му каза нищо, само коленичи до него. Обгърна вече почти юношеското му тяло с две ръце и се опита да го притегли към себе си.
Роби притискаше здраво ръцете към лицето си и отказваше да ги отлепи оттам. Флора знаеше защо — синът ѝ искаше да скрие сълзите си от нея. Мисълта, че му бе причинила болка, я прободе в гърдите като остър нож. Седна на земята до него и започна да милва главата му. Все още не смееше да му проговори. Най-накрая той откри лицето си и вдигна към нея зачервените си очи. Флора го погледна. Това не беше лицето, което познаваше. Не беше физиономията на момчето ѝ на прага на юношеството, което вече се опитваше да подражава на мъжете. Пред себе си Флора имаше едно малко, беззащитно и безкрайно ранимо момче.
— Не обичаш ли вече татко? — проплака то.
Тя преглътна няколко пъти, преди да успее да му отговори.
— Разбира се, че обичам татко, Роби. И винаги, винаги ще го обичам!
— Тогава защо го направи? Защо се целуваше така с Гевин?
Флора пое дълбоко въздух, опитвайки се да намери най-точните думи, с които да подходи към разстроения си син.
— Роби, знаеш, че ако имаше някакъв начин да го направя, аз самата щях да върна татко отново при нас веднага, на минутата. Знаеш, нали? Той ми липсва страшно много. На мен, на теб, на Ани, на всички нас. Малкият Сиймъс… той, за съжаление, не е имал щастието да го познава. Иначе щеше и той да знае какъв добър, весел и забавен татко си е имал. Спомняш ли си как си играеше с вас, как ви подхвърляше във въздуха, как се смеехте заедно?
Роби примигна и без да иска на лицето му изгря усмивка.
— Никога няма да го забравя. Но мен не ме е подхвърлял.
Флора кимна.
— Прав си. Подхвърляше Ани, не теб. Но както и да е — тъжната истина е, че колкото и да искаме да го върнем пак при нас, това няма как да се случи. Понякога животът просто е прекалено жесток.
— Но така не е честно…
— Не е, прав си. Изобщо не е честно. Но това е реалността. И ние не можем да направим нищо, за да я променим. Защото в случая това не е по силите ни. Именно затова ние трябва да се адаптираме към живота. Да го приемем такъв, какъвто е. Да приемем, че татко вече го няма. Но ние — ние все още се имаме един друг. И сме тук — сега заедно, след време — всеки за себе си. Но сега сме заедно. И винаги ще бъдем свързани по някакъв начин, дори когато ти пораснеш и станеш голям мъж. Искам да знаеш това и да го помниш. Ако нямах вас тримата, след като загубихме баща ви, аз наистина не знам какво щях да правя. Животът ми е толкова празен, толкова самотен без него, но знам поне, че имам вас. Вас тримата, за които да се грижа и които обичам безкрайно много. Това ми помага в опитите да преодолея липсата на татко ви. Вие — ти, Ани, малкия Сиймъс страшно ми помагате.
Роби кимна, загледан във върховете на пръстите си. Флора продължи:
— Има обаче моменти в живота, в които въпреки че имам вас, усещам някаква липса. Опитвам се да бъда всичко за вас, Роби, но истината е, че колкото и да се опитвам, аз не мога да заместя напълно баща ви. Никой не може. Ето, чичо ти прави всичко по силите си, за да запълни тази празнота. Но идва времето, в което той също ще реши най-накрая да създаде свое семейство. Няма как Ангъс вечно да бъде с нас. Няма да е честно спрямо него. Ще дойде време, ти ще пораснеш, Ани също, дори и малкият Сиймъс. Ще имате деца. — При тези думи Роби отново не можа да сдържи усмивката си. — Вие ще искате също да живеете сами, по-точно с новите си семейства. Тогава моята работа ще е приключила. Ще съм ви отгледала, всеки ще е поел по своя собствен път. И точно по това време ще дойде моментът, в който аз наистина ще имам истинска нужда от татко ви. За да не съм сама. Само че той няма да може да бъде с мен.