Флора зарови лицето си в памучната материя. Вдиша с пълни гърди слабия аромат, който свързваше със Сиймъс. Някак незнайно как мъжката му миризма все още се долавяше, пропита в ризата. Флора бързо разкопча нощницата и я остави да падне на земята. Останала по бельо, тя притисна силно ризата към голата си кожа, а след това я облече. Материята ѝ беше мека, ръкавите покриваха напълно не само китките, но и дланите ѝ. Усети задния край на дрехата да се опира леко в свивките зад коленете ѝ. Облечена така, тя отново се върна в леглото. Угаси лампата, след това се вгледа в тавана, лежейки сама и неподвижна в тъмната стая. Само бледата лунна светлина проникваше през прозореца, колкото да очертае контурите на предметите около нея.
Флора затвори очи. Усещаше горещите сълзи, които се търкаляха по бузите ѝ. Гърлото ѝ беше стегнато от мъка и ѝ беше трудно да си поеме дъх.
Господи, колко ѝ липсваше Сиймъс!
Колко ѝ липсваше само предишният им живот! Да, той беше простичък, не особено вълнуващ, но си беше техният живот.
За пръв път от деня, в който Джейми Макнийл бе спрял пред вратата ѝ, за да съобщи ужасната вест, тази нощ Флора се предаде на сълзите си. Тя бе свалила своята броня. Бронята, която я правеше силна пред децата. Плачеше за Сиймъс, за живота им, за всичко, което е било между тях, за всичко, което нямаше как вече да бъде, хлипайки тихо във възглавницата си от страх да не събуди някое от децата. Риданията разтърсваха цялото ѝ тяло, бяха толкова силни, че скоро усети болки в гръдния кош. Очите ѝ бяха подпухнали от горчиви сълзи. След като и те пресъхнаха, Флора утихна. Това бе вечерта, в която тя спа за последен път тук, облечена в ризата на мъжа си. Предстоеше ѝ дълго пътешествие и нови житейски изпитания, чиято неизвестност хем я тревожеше, хем я вълнуваше по някакъв особен начин.
Глава 2
Ипсуич, Масачузетс
— Ще желаете ли да ви сипя още едно кафе, господин Матсън?
Гевин премести погледа си от витрината на кафенето към келнерката — млада брюнетка на име Джулия. Той ѝ кимна едва забележимо, гледайки я как отнася голямата керамична чаша с недопито кафе, над която той бе прекарал последните два часа.
— Джули…
— Да?
— Идвам тук всеки ден. Сядам винаги на една и съща маса. Изпивам големи количества от прекрасното кафе на баща ти. Мисля, че е крайно време да зарежеш обръщението „господин Матсън“ и да ме наричаш просто Гевин.
— Прав сте, господин Матсън.
Джули му смигна и посочи с глава към баща си, който в този момент стоеше зад големия тезгях — италианец на средна възраст, препасал широка престилка около едрата си талия. Напомняше на актьора Дани де Вито — сравнително нисък, набит, оплешивяващ черноок мъж. Въпреки че беше зает да разговаря с останалите клиенти, от погледа, който той хвърли към дъщеря си, бе очевидно, че е успял да чуе и види това, което прави и тя. Всъщност той никога не изпускаше от очи и най-малката случка в заведението си — един от най-сигурните признаци, показващи тънкия му нюх на отракан търговец.
— Добре де, добре — отвърна Гевин. — Нека си остана господин Матсън тогава.
— Точно така.
Джули беше добро дете, дори красиво въпреки момчешкото си излъчване, подчертано от избелелите широки джинси и размъкнатите блузи, които вечно носеше. Наскоро тя беше завършила местната гимназия със съвсем приличен успех. Истинската ѝ страст обаче беше математиката. Но както често се случва, талантливите деца са и доста разхвърляни. Докато реши в кой университет да кандидатства с любимата си дисциплина, тя изпусна всички срокове и в крайна сметка реши да си почине през следващата година, помагайки като сервитьорка в кафенето на баща си. Естествено, тази работа имаше и едно малко неудобство — посетителите, най-вече местни жители, се надпреварваха да ѝ споделят един през друг своите виждания как трябва да продължи живота си занапред. И наистина една от най-характерните черти на тукашните хора бе, че имаха мнение по всеки въпрос и ни най-малко не се свеняха да го споделят с когото им падне. И въпреки че и Гевин бе дал своето мнение на Джули, споменавайки ѝ за университета в щата Колумбия, който самият той бе завършил навремето, фаворитът на посетителите на заведението определено беше намиращият се наблизо прочут Харвардски университет. Това между другото беше и желанието на баща ѝ, защото по този начин Джули щеше да бъде сравнително близо до родния дом.