Глава 14
Гевин отвори вратата и в първия момент остана изненадан от неочакваното посещение.
— Роби?
Момчето го погледна, после отмести очите си от него.
— Здрасти.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
Той обаче стоеше на прага и продължаваше да мълчи. Гевин отстъпи крачка назад.
— Искаш ли да влезеш за малко?
— Да — отвърна тихо Роби.
Явно имаше нещо, което го тормозеше. Гевин бързо взе да прехвърля през ума си евентуалните сценарии. Ситуацията бе някак неловка.
Дали не го изпращаше Флора? И ако да, с каква цел?
Дали не се бе появил някакъв проблем с къщата? Дали не се бе случило нещо с Ани? Или със Сиймъс?
Гевин реши да не вика повече дявола, а да изчака Роби да се посъвземе и да го остави да разкаже какво го води насам.
— Жаден ли си?
Роби кимна.
— Искаш ли да ти отворя една сода?
— Да.
Гевин извади две малки бутилки от хладилника, отвори ги и подаде едната на Роби, а другата остави пред себе си. Двамата отпиваха в мълчание. Гевин гледаше към морето, а Роби бе забил очи надолу, в мръсните си маратонки. Над водната шир се рееха десетки чайки, които търсеха храна и огласяха околността с характерните си крясъци. Някои от тях обикаляха и край терасата. Гевин взе недоядения си сандвич и го подхвърли към верандата, давайки го на птиците. Мълчанието продължи още дълго. Гевин усети, че любопитството му надделява, и отново опита да започне разговора.
— Кажи, Роби, явно нещо те тормози.
Момчето повдигна бутилката към устата си и отпи три големи глътки. След това най-накрая проговори:
— Сам ме покани да играя в отбора по бейзбол, където тренира и той.
— Вярно ли? Това момче, дето майка му държи салона за красота в центъра, нали? Ами това е страхотно! — Гевин го погледна. — Или не е?
— Да, супер е. Само че там, откъдето аз идвам, тази игра е почти непозната. Ние си имаме футбол. Та — поколеба се за момент Роби — чудех се… — Той погледна Гевин изпод вечно рошавия си перчем. — Дали не би могъл… да ми помогнеш да се науча как се играе…
Гевин се опита да прикрие облекчената си въздишка. Какво ли не му бе минало през главата, откак Роби се бе появил на вратата му, само не и това.
— Разбира се, Роб. Разбира се, че мога. Само първо да те питам — майка ти знае ли, че си тук в момента?
— Ами… не. Казах ѝ просто, че отивам да се поразходя.
— Добре, ясно. — След това взе телефона и го подаде на момчето. — Обади ѝ се. Кажи ѝ, че ще отидем заедно на игрището зад училището за известно време. Аз ще ида до гаража да потърся нещо. Майка ти трябва да знае къде си.
Докато Роби говореше с Флора, Гевин се разтърси за ключовете. След малко ги намери и отвори гаража на Алек, където намери бухалка, чифт ръкавици и топка. Събра ги и ги бутна в багажника на колата си.
Две минути по-късно се появи и Роби.
— Разбра ли се с майка си?
Той кимна.
— Каза, че мога да остана колкото искам, стига да не те притеснявам.
Всъщност Гевин бе доволен от посещението на Роби. Щеше да го разсее от натрапчивите мисли, които непрестанно го спохождаха след онази вечер в центъра, когато Сиймъс се изгуби, макар и за кратко.
Гевин осъзнаваше, че бе позволил на емоциите си да вземат връх онази вечер. Онова ужасно чувство, което бе изпитал, когато Гейбриъл бе изчезнал от живота му, в миг се бе завърнало с всичка сила, поваляйки го като огромна, мощна вълна. Бе останал без дъх, самообладанието му го бе напуснало в миг. В онези кошмарни минути той си бе представил какви ли не сценарии, кой от кой по-ужасен, пред очите му се бяха появили дори заглавията в местния вестник, съобщаващи за изчезването на тригодишно дете.
Спомняше си колко пъти след загубата на Гейбриъл се беше клел пред себе си, че няма никога повече да допусне да попада в такава ситуация.
Но ето — в крайна сметка не бе успял.
Беше се оставил да се сближи прекалено много с децата на Флора и паниката го бе връхлетяла само при мисълта каква беда можеше да се случи онази вечер. Сякаш подсъзнателно го бе очаквал, сякаш непрекъснато го бе тормозил страхът, че няма начин да не се случи нещо лошо, което да разбие крехкия му щит и да го прати отново там, откъдето бе тръгнал преди две години.
Знаеше, че не трябваше да казва всички онези думи на Флора. С нищо не ѝ бе помогнал. Хладнокръвието и трезвата му преценка се бяха изпарили в миг. Накрая дори ѝ бе казал, че не може да се справя с това положение, с децата ѝ. Бе съжалил за думите си още тогава, но вече беше твърде късно. Тя едва ли някога щеше да ги забрави. Беше го видял в очите ѝ.
Тя се бе почувствала изоставена от него. Със сигурност смяташе същото и за децата си. Помислила си бе, че не му пука за тях. Това обаче не беше вярно. Той усещаше, че ги е заобичал точно толкова, колкото обича и нея. Просто онази нощ ѝ го бе показал по твърде неподходящ начин.