Флора и Гевин стояха един срещу друг, докато Ани и Сиймъс се обърнаха и неохотно се прибраха в къщата. Въпреки че бяха още малки, двамата усещаха, че нещо никак, ама никак не беше наред.
Флора изчака, докато чуе хлопването на вратата, за да се увери, че е затворена. Едва след това проговори:
— Те не знаят нищо, така че много те моля да снижиш тона. Със сигурност в момента подслушват зад вратата, а не желая точно това да е начинът, по който ще разберат.
Флора беше права.
— Тогава ела да се поразходим.
Без да изчаква отговора ѝ, той я хвана за ръка и двамата тръгнаха към задния двор на къщата, покрай бръшляна, където се бяха видели за първи път преди около месец. На Гевин му се струваше, че е било преди цяла вечност. Той спря, когато се увери, че са се отдалечили на безопасно разстояние от къщата.
— Дори няма да те питам дали е вярно. Всичко беше изписано на лицето ти, когато се срещнахме в аптеката. И сега е така. Ти си бременна. Ти носиш в себе си моето дете, нали?
Флора го погледна. В очите ѝ напираха сълзи.
— Как разбра?
— Аптекарят се оказа с голяма уста. Не беше разбрал, че съм останал вътре, след като ти излезе. Защо не ми каза?
— Току-що го бях разбрала със сигурност — отговори тя. — Преди няма и няколко часа. Аз самата още не мога да го осъзная.
Гевин забеляза силното вълнение на Флора, затова си наложи да успокои собствените си емоции.
— Щеше ли да ми кажеш? — попита я той с по-спокоен тон.
Тя го погледна право в очите и бавно отвори уста да отговори.
— Не знам. Наистина не знам. Последния път, когато бяхме заедно, ти ми даде достатъчно ясно да разбера позицията ти. — После затвори очи и въздъхна тежко: — Разбира се, че трябваше да ти кажа, Гевин. Рано или късно. Щях да ти кажа. Веднага, след като решах какво е редно да направя.
На Гевин не му се хареса тона, с който Флора изрече последните си думи. Звучеше толкова решително, толкова… обречено.
— Какво имаш предвид, Флора? Какво мислиш да правиш?
— Точно върху това размишлявах през последния един час. И реших. Ще направя това, което възнамерявах и преди — ще остана тук до края на лятото, за да довърша това, което съм започнала с къщата, а после ще се прибера у дома.
— В Шотландия?
— Да — кимна тя. — В Шотландия.
Гевин я погледна. Мисълта, че не след дълго отново ще ги разделя цял океан, бе прекалено тежка за него.
— Остани, моля те!
— Гевин, не мога да го направя.
— Моля те, Флора! Нямам сили да губя повече…
Мъката го връхлетя толкова силно, че той я почувства като живо същество вътре в себе си.
— Никога няма да си помисля да те държа далеч от детето ти, Гевин. От нашето дете. Искам да го знаеш. Но Шотландия е моят дом, моята родина. Родината на трите ми деца. Семейството ми е там. Всичките ми приятели. Сега имам нужда от тях повече от всякога. Всичко, което познавам и имам, е там.
— Знам. — Той посегна да я погали по лицето. Видя устните ѝ да треперят и сложи нежно показалеца си върху тях. — Но аз все пак те моля да останеш.
Флора го погледна отново, после поклати глава.
— Свърши ли лятото, аз нямам повече работа тук. Няма да имам друга причина да остана.
— Ще имаш.
Тя го гледаше, очаквайки да продължи.
— Мен. Нас. Всички нас.
— Какво имаш предвид, Гевин?
— Просто ти казвам, че искам да бъдем семейство, Флора. С всичките проблеми и тревоги, въпреки целия хаос и неизвестността за бъдещето. Знаеш ли защо не бях на себе си онази вечер, когато Сиймъс изчезна? Защото бях изплашен до смърт, че с него се е случило нещо! Защото аз обичам това малко момченце… — Гласът му се разтрепери, но той все пак успя да довърши. — Точно както заобичах Роби и Ани. Точно както обичам теб.
Флора най-накрая се предаде на сълзите. Тя избухна в плач, имаше чувството, че всеки момент ще се срути на земята. Гевин я прегърна и я притисна силно към себе си. Започна да я целува нежно, заровил лицето си в меките ѝ коси. Не искаше да я пусне, копнееше да останат така завинаги.
— Стани моя съпруга, Флора! Нека си дадем втори шанс. За теб, за мен. За всички.
Гевин изчака хлипанията ѝ да престанат, после се наведе и я целуна. Целуваше я нежно и бършеше сълзите ѝ с цялата любов на света. Когато усети ръцете ѝ около врата си и топлия ѝ дъх срещу лицето си, той вече знаеше нейния отговор, нищо че не го бе казала с думи.
— Не мога да кажа всички тези новини на децата наведнъж — прошепна тя в ухото му, когато най-накрая се наситиха на дългата си целувка. — Имам нужда от време.