Гевин кимна.
— Да, ще действаме постепенно, Флора. Но заедно.
Няколко часа по-късно се оказа, че съдбата имаше още какво да им предложи през този невероятен ден.
Флора точно бе сложила децата по леглата и седеше сама в кухнята, облечена само по халат и с чаша чай пред себе си. Опитваше се да подреди мислите си и да намери най-подходящия начин да каже на децата, че с Гевин ще се женят. Сама разбираше, че това трябва да стане възможно най-скоро. Не след дълго бременността щеше да започне да ѝ личи.
Бебето.
Тя постави ръка на все още плоския си корем, приютил в утробата си нов живот.
Щяха да летят до Шотландия в края на месеца за кръщенето на синчето на Либи и Греъм. Щяха да са си у дома, с всички роднини и приятели около себе си. Щеше да е перфектното време, перфектното място за тяхната сватба.
Телефонът иззвъня. Още преди да вдигне слушалката, очакваше, че ще е Гевин, всъщност цяла вечер го бе очаквала да ѝ се обади. Имаха толкова много да говорят, да решават, да мечтаят…
Той беше, наистина. Но още от първата му дума тя разбра, че нещо се беше случило.
— Флора… — Гласът му беше напрегнат, едвам говореше.
— Да, Гевин? Какво има? Случило ли се е нещо?
— Намерили са го. Намерили са Гейбриъл!
Флора ахна. След това закри устата си с ръка. Сълзите бликнаха от очите ѝ, преди да успее да му отговори.
— О, господи, Гевин! Как? Кога? Къде е той сега?
— Все още не знам. Айвън, детективът, който работи за мен, ми е оставил съобщение. Току-що го видях. В момента още не мога да се свържа с него. Дори не знам къде са. Знам само, че го връщат в Ню Йорк! Ще летят вдругиден.
Успя да каже само това. След това и той избухна в плач.
— Ела с мен, Флора! — успя да ѝ каже след малко. — Ела с мен в Ню Йорк. Бъди до мен в най-щастливия ден в живота ми!
Глава 15
В десет часа на следващата сутрин Флора и Гевин вече се бяха качили на влака на гара Бостън-Юг.
Веднага след като бе разбрала щастливата новина предната вечер, Флора се обади на Джен. След като научи за какво става въпрос, тя ѝ каза, че с удоволствие ще си почине за два дена от работата в салона и ще се премести в „Тар Мюр“ да гледа децата. Разбира се, щеше да вземе и нейните две — Кейси и Сам. Холи щеше да поеме изцяло организацията по посрещанията и изпращанията — нещо, с което със сигурност можеше да се справи. Към обяд си заминаваха семейство Уилсън. Ако имаше нови резервации, Холи бе на линия.
Гевин най-накрая бе успял да се свърже с Айвън едва в ранните сутрешни часове. Беше в Лондон, Гейбриъл беше с него. Естествено, детективът вече му бе разказал накратко подробностите около откриването на сина му.
След двегодишно преследване и игра на криеница Миранда явно бе решила, че не може да прекара целия си живот по този начин, и се беше прибрала в Англия. Давайки си сметка, че ще бъде лесно засечена, ако отиде в дома на родителите си в южен Кенсингтън, тя наела апартамент в Лондон, записвайки наема на името на бразилското си гадже. Айвън обаче бе успял да влезе в дирите ѝ. Държал я дълго време под наблюдение, изчаквайки удобен момент. Не му се наложило да чака много дълго — златната възможност се отворила след по-малко от седмица.
Един следобед Миранда оставила Гейбриъл на бразилеца и излязла от апартамента сама. Не след дълго онзи се появил навън заедно с Гейбриъл. Оказало се, че му се налага да ползва телефонната кабинка на ъгъла. Докато бразилецът спорил разгорещено в кабинката с някого от отсрещния край на връзката, Айвън действал светкавично. Приближил се до Гейбриъл, който чакал отпред, хванал го за ръка, много бързо му обяснил кой е и защо е там, веднага му показал и снимката на баща му, която винаги носел със себе си именно с тази цел. Гейбриъл се съгласил и веднага тръгнал с детектива, явно изтощен от непрекъснатите обиколки и пътувания през последните две години. Скочили бързо в едно такси, а бразилецът продължавал да крещи нещо на португалски в кабинката, без изобщо да разбере какво се е случило.
Тъй като Гевин бе имал валиден американски паспорт на Гейбриъл, който бе дал на Айвън, отпаднали всякакви бюрократични спънки и пътуването можело да се осъществи буквално веднага. Флора никога нямаше да забрави изражението на лицето на Гевин, когато след цели две години неизвестност той успя да говори със сина си по телефона.
— Здравей, миличък. Татко е.
Не чу какво му каза детето след това, но когато след малко Гевин затвори слушалката, едвам сдържаше сълзите си.
През по-голямата част от пътуването Гевин не беше много разговорлив и това беше напълно разбираемо. По разписание разстоянието до Ню Йорк се взимаше за три часа и половина. Той използва това време, за да проведе няколко важни телефонни разговора. Свърза се с адвоката си, с граничните и съдебните власти, обади се дори на личния лекар на Гейбриъл.