Баща ми раздвижи челюстта си, а към нас се приближи чичо Боб.
— Конгресменът записва показанията си — обърна се Чибо към мен. — Мисля, че ще отнеме известно време. Сега можем да прослушаме записите.
— Записите? — попитах кротко и невинно.
— Да, записите от обажданията на Карузо до баща ти. Лиланд ги е записвал, но трябва да ти призная, братко — обърна се той към баща ми, — не съм убеден, че Дениз и Джема ще искат да ги чуят.
— Разбира се, че искаме — намеси се Дениз, а после мина покрай тях и се запъти към конферентната зала. Баща ми беше толкова смутен, че беше притеснително.
— Това е страхотно — заявих и я последвах с танцова стъпка. — Да убиеш двайсет и седем заека с един куршум. Кой да помисли, че посещението в участъка ще се окаже толкова продуктивно?
— Още е малко вкисната — обясни чичо на баща ми.
Оказа се, че това е широко посетено събитие. Ние, имам предвид семейството, и двама други детективи седнахме около масата, докато полицаи от всякакъв ранг, някои донякъде симпатични, други наистина симпатични, се наредиха покрай стените. Дори Тафт се появи. Беше интересно, но и животът ми да зависеше от това, не можех да разбера защо всички бяха толкова заинтригувани от записите и най-вече Дениз и Джема.
— Кого да убия първи, Дейвидсън? — попита говорещият в записа Марк Карузо. През повечето време гласът му беше отчетлив, а произношението ясно. Трябваше малко да промени тона си, та да пасва по-добре на настроението му. — Чия смърт ще те събори на колене? — Това беше велико начало. Наистина беше обмислил речта си. — Чия смърт ще те запрати така дълбоко в бездната, та вече никога да не можеш да изпълзиш от там? — Стори ми се, че този въпрос беше по-скоро риторичен, отколкото проява на любопитство.
Всички в помещението се изредиха да отправят скрити погледи по посока на баща ми в опит да научат какви неподозирани емоции ще предизвикат думите на Карузо у него. Ситуацията доказваше защо риалити програмите по телевизията имаха такъв успех. Гладът на хората да наблюдават нечия трагедия, да наблюдават беглата разлика между болка и мъка, да станат свидетели как емоциите изкривяват иначе нормалното и усмихнато лице, беше ненаситен. Вината не беше тяхна. Известна увреденост в тази посока беше присъща за всеки от нас, беше част от биологията ни, от нашето ДНК.
— Жена ти Дениз ли? — попита Карузо, като че молеше за разрешение.
Мащехата ми ахна тихо, а ръката й се стрелна към устата при споменаването на името й. Услужливо на очите й заблестяха сълзи. Но аз имах умението да разгадавам хората и можех да кажа, че тя се наслаждаваше на съчувствените погледи, отправяни в нейна посока. Дори повече. Усетих облекчението, което изпитваше, когато погледна към мен, задето Карузо е нападнал мен, а не нея. Едва ли можех да я виня. Но все пак не ми бе особено нужно привличането на внимание за моя сметка.
Карузо зачака реакция.
— Не. — Гласът му заглъхна. — Не, трябва да загубиш дъщеря, също като мен. Какво ще кажеш за Джема? Хубавата?
Въпреки че Джема и бездруго не беше помръднала и на сантиметър, в този миг замръзна. Лицето й пребледня, а дъхът й като че спря за цяла минута, преди да погледне към татко. Дениз преплете пръсти с неговите и се наклони към него за подкрепа по своя специфичен маниер, но той нито погледна към Джема, нито забеляза реакцията на жена си. Беше потънал в мислите си и представляваше само подобие на баща ми. Странно, но целият беше плувнал в пот. Защо сега? Всичко беше приключено. Онзи беше зад решетките.
Той така и не му отговори.
Всички зачакаха с ясното съзнание какво предстоеше. Кой беше наред.
— Или какво ще кажеш за кибритлийката? — попита Карузо, а дрезгавият му глас показваше, че се наслаждава. — Как беше името й? О, да… Шарлот.
Произнесе името ми бавно, сякаш се наслаждаваше на всеки звук, на всяка буква, откъсваща се от езика му. Имах усещането, че погледите на всички присъстващи се стрелнаха към мен, но аз сведох очи и останах така. По някаква причина най-силно усещах взора на чичо Боб. Винаги съм му била слабото място. И се възползвах от това при всеки възможен случай.
Но после в записа се чу как баща ми заговори с кристално ясен глас, във всеки звук се четеше напрежение и всяка сричка беше натъртвана. Не беше обелил и дума, когато Карузо спомена Дениз или Джема, но когато беше намесено моето име, той се пречупи.
— Моля те — каза той с дрезгав глас. — Не Чарли. Моля те, не Чарли.