Сърцето ми спря. Въздухът в помещението се сгъсти до такава степен, че се уплаших да не се задуша. Истината за случващото се ме заля като вълна от шок. Останах напълно вцепенена за около минута, преди отново да вдигна очи. Сега всички гледаха съчувствено към баща ми. Те виждаха мъж, който страда. Аз виждах мъж, полицай-ветеран и детектив, който беше взел своето решение.
Баща ми наведе глава и през спуснати мигли ми отправи плах и изпълнен с тъга поглед. Да се каже, че бях стъписана от неговата молба, би било меко казано. Емоциите, които се бореше да контролира със зъби и нокти, не бяха предизвикани от страх, а от чувство за вина. Той закова поглед в мен, а от всяка негова клетка се излъчваше скрито извинение. Завладялата ме възбуда ме изстреля от стола ми като гамен на детска площадка.
Изправих се на крака, забравяйки за одеялото и останалата част от записа и огледах лицата около себе си. Дениз беше потресена от факта, че съпругът й се беше молил за моя живот, а не за нейния. Плиткото й възприемане на действителността не й позволяваше да вникне в истината. Сигурно беше приятно да виждаш света така едноизмерно.
Но чичо Боб беше наясно. Седеше със зяпнала уста и гледаше баща ми, като че си е загубил ума. И Джема знаеше. Джема. Единственият човек на планетата Земя, от чието съчувствие не се нуждаех и не го желаех.
Слава богу, сълзите, които можеха да бликнат от очите ми заради осъзнаването, че баща ми беше нарисувал мишена на челото ми, останаха зад стената от объркване. Дробовете ми оставаха парализирани, все едно някой ми беше изкарал въздуха. Започнах да усещам парене и трябваше да си наложа да дишам, макар че продължавах да се взирам невярващо.
Баща ми, човекът, прекарал двайсет години в полицията на Албукърки, беше прекалено умен, за да стори нещо така безумно глупаво. И чичо Боб го знаеше. Виждах шока и гнева, смесени в тъмните му очи. Беше така вцепенен, както и аз.
Изражението на баща ми беше строго. Физиономията на нищо несхващащата ми мащеха, която не спираше да мести поглед между мен и баща ми, беше почти комична. Но в помещението имаше други трима души, които разбираха за какво става дума. За чичо Боб ми беше ясно, но не можех да повярвам, че дори Тафт беше разгадал ситуацията. Той беше забил изненадан поглед в мен, който граничеше с извинителен.
Изражението на Джема обаче беше повече, отколкото можех да понеса. Тя се взираше право в баща ни, а лицето й изразяваше тотално слисване. Дипломата й по психология се отплащаше. Знаеше, че баща ни е избрал нея пред мен. Беше избрал мащехата ни пред мен.
Краката ми ме понесоха заднешком, докато не почувствах дръжката на вратата да се опира в бедрото ми. Протегнах се назад и я натиснах точно когато баща ми се изправи на крака.
— Чарли, почакай — каза той, но аз се втурнах навън. Пред мен се разкри помещение с редици от бюра със звънящи телефони и тракащи клавиатури. Забързах между тях.
— Чарли, моля те, спри — чух баща ми да вика след мен.
И да допусна да види сълзливата лигла, в която се бях превърнала? Категорично не.
Но той беше по-бърз, отколкото очаквах. Хвана ръката ми с дългите си пръсти, дръпна ме и ме обърна с лице към себе си. Именно тогава осъзнах, че съм дала воля на сълзите си. Образът му беше размазан. Затворих рязко очи и обърсах лице с опакото на ръката си.
— Чарли…
— Не сега — извиках в отговор и отново се запътих към изхода.
— Чарли — отново ме повика той и ме хвана точно когато излизах през вратата. Дръпна ме обратно вътре и в опит да се освободя, аз измъкнах ръката си от неговата.
Баща ми ме сграбчи отново, а аз отново се освободих, и пак, и пак, докато накрая дланта ми изплющя върху лицето му с такава сила, че звукът проехтя в цялата сграда. В помещението настъпи тишина и всички погледи се насочиха към нас.
Той докосна бузата, където го бях зашлевила.
— Заслужавам го, но нека ти обясня.
Стояхме в преддверието, а изживяното предателство и унижение ме възпираха да чуя каквото и да било, казано от него. Сякаш думите му рикошираха в невидим щит, който ме защитаваше и след като му отправих възможно най-гневния поглед, на който бях способна, се обърнах и отново се опитах да си тръгна. Главно защото видях да се задават Джема и Дениз. Мисълта да се изправя пред тяхното безразличие ме накара да се почувствам физически зле. Преглътнах тежко.
Този път татко не се вкопчи в мен. Само опря ръка на стената, за да блокира пътя ми. Наведе се към мен и прошепна в ухото ми.