— Ако се наложи, ще ти сложа белезници и ще те отнеса обратно в онази стая, ритаща и крещяща.
Аз му се намръщих, а Дениз дойде бързо до нас и погледна заплашително.
— Тя удари ли те току-що? — попита възмутено.
Повече от когато и да било исках да ударя и нея. Къде беше Улрих, когато имах нужда от него?
— Какво ще направиш по въпроса? — попита тя баща ми. Моя баща. Огледа се наоколо засрамена, че останалите полицаи са видели моето избухване. — Лиланд…
— Млъкни — нареди й той с тих, но заплашителен глас и я остави без думи. За първи път.
Тя повдигна ръка и я опря в шията си, като че за самозащита. По закон всеки полицай, станал свидетел на това как го удрям, беше длъжен да ме арестува. Никой дори не пристъпи към нас.
Баща ми се извиси над мен със стройното си и силно тяло, и аз знаех, че ако реши да ме надвие, можеше да го направи. Но това би значело да дръпне котката за опашката. Щеше да се сблъска с голяма разправия. Такава, която нямаше да забрави скоро.
— Чудесно — заявих с не по-малко твърд глас от неговия. — Сложи ми белезници, защото няма да се върна в онази стая, та всеки да ме съжалява, защото баща ми е пратил някакъв луд да убие собствената му дъщеря.
Той въздъхна и прегърби рамене.
— Не това направих.
— Не ли? — попита Джема с остър глас и се доближи към нас. — Татко, именно това си направил.
— Не, имам предвид…
— Тя е толкова различна. Толкова уникална — прекъсна го Джема, а думите й ме оставиха без дъх. — Тя е толкова повече, отколкото предполагаш. И си го пратил по петите й?
— Джема — включи се и Дениз, и аз почувствах как предателството се стеле от нея. — За какво говориш? Той умоляваше онзи човек да не убива Чарли.
Джема имаше вид, сякаш едва й стига търпението. Затвори сините си очи и остана така за дълго, а после се обърна към нея.
— Мамо, ти нищо ли не чу?
— Чух всяка дума. — Гласът на Дениз изведнъж се изпълни с горчивина.
— Мамо — повтори Джема и постави длани върху раменете на Дениз. — Отвори очите си. — Каза го меко, без желание да наранява чувствата й.
Повече не можех да се въздържам.
— Това е невъзможно.
Дениз стисна зъби гневно.
— Виждаш ли? — попита тя татко и ме посочи с пръст, в случай че не е чул.
Още не бях на себе си заради реакцията на Джема. Честно казано, не мислех, че изобщо я е грижа.
Чичо Боб стоеше настрана, но в този момент се приближи.
— Може би е по-добре да продължим в моя офис.
— Тръгвам си — заявих. Бях толкова изтощена, че имах усещането, че ще припадна.
— Знаех, че с теб той няма шансове — каза баща ми тихо зад гърба ми.
Спрях и се обърнах. Зачаках.
— Знаех, че ще свърши като останалите.
Кои бяха останалите? За колко от тях знаеше той?
Баща ми направи няколко крачки към мен и ми отправи умолителен поглед.
— Скъпа, помисли само. Ако беше тръгнал по петите на Джема или Дениз, досега да бяха мъртви.
Беше прав. Но това не правеше постъпката му по-малко болезнена. Непоносима болка, каквато не бях изпитвала през целия си живот, се беше загнездила в гърдите ми и беше спряла притока на въздух, докато не бях започнала да се задушавам. И тогава пак се случи. Проклетите сълзи. Боже, бих ли могла да бъда по-ревлива?
Татко докосна лицето ми.
— Знаех, че ще се справиш. С теб винаги е така, красивото ми момиче. Имаш някаква сила или и аз не знам какво. Ти си най-невероятното създание, което някога съм виждал.
— Но, татко — намеси се Джема назидателно. — Трябваше да й кажеш. Трябваше да я подготвиш. — Сега и Джема плачеше. Не можех да го повярвам. Бях се озовала в Зоната на здрача. Без повече научна фантастика за мен. Джема застана до мен и ме прегърна. Истинска прегръдка. Проклета да бъдех, ако не й отвърнех.
Горчивината и гневът от всичките години, през които бях онеправданата, странното момиче, грозното пате, изплуваха и въпреки всичките си усилия, не можах да спра риданията, разтресли тялото ми. Татко се присъедини, като ми шепнеше извинения, докато се прегръщахме.
Хвърлих поглед към Дениз. Тя стоеше и се озърташе объркано и притеснено, и на мен почти ми дожаля за нея. Но не съвсем. Махнах на чичо Боб да се включи и той. Той стоеше със замечтана усмивка на лицето, но когато видя жеста ми, се намръщи и поклати глава. Отправих му убийствен поглед, подобен на лазерно оръжие и махнах отново. Той въздъхна дълбоко, после се приближи и ни обгърна с ръце.