Стояхме насред полицейския участък, прегръщахме се и подсмърчахме като знаменитости в рехабилитационен център.
— Не мога да дишам — промълви Джема и двете се изкикотихме, както го правехме в гимназията.
Глава 19
„Това, че не ме е грижа, не означава, че не разбирам.“
— Не се засягай, но от години се държиш с мен като истинска кучка. — Намигнах на Джема, с която седяхме в бара на татко. Сами ни приготвяше мексикански палачинки с яйца на очи, а татко ни наливаше питиетата. Дениз също беше дошла с нас и дори чичо Боб се измъкна от работа, за да хапнем заедно.
— Конгресменът може да почака — каза той и се ухили. Веднага след това попита: — Имаш ли обяснение за раната от нож на гърба си?
Той поглади корема си и аз казах:
— Да знаеш, че ако продължаваш да ядеш така, ще трябва да те наричам чичо Балон.
А той отвърна:
— Много мило.
Аз пък рекох:
— Знам, затова го казах.
Чибо се ограничи само с едно „О!“.
Джема се размърда на стола си.
— Старая се, разбираш ли? Но имаш ли представа какво е да израснеш като сестра на невероятната Чарли Дейвидсън? Единствената и неповторима Чарли Дейвидсън?
Отпих от студения чай, който ми подаде татко и мигом се задавих. След продължително и старателно кашляне я изгледах с най-смаяния си поглед.
— Шегуваш ли се? Ти винаги си била идеална. И си се чувствала потисната заради мен?
— Аха — каза тя и направи гримаса. Приличали сме си повече, отколкото си мислех. Чак тръпки ме полазиха.
— Но ти дори не ме поздравяваш — продължих да споря. — Не вдигаш поглед, като вляза в стаята.
— Мислех си, че не искаш. — Тя сведе поглед смутено.
— И защо си си помислила нещо толкова абсурдно?
— Защото ти ми каза да не ти проговарям никога повече. Дори да не те поздравявам. И никога, при никакви обстоятелства да не поглеждам към теб.
— Какво? — изобщо не си спомнях подобно нещо. Всъщност имаше един случай. — Стига бе, тогава бях на девет.
Тя поклати глава.
Добре де, трябва да е било другия път.
— На дванайсет?
Ново поклащане.
— Хубаво, все едно, било е много отдавна.
— Ти така и не каза докога. Очевидно не помниш, но за мен сякаш се е случило вчера. Освен това винаги беше толкова потайна. Исках да разбера много повече, но ти нищо не ми каза. — Тя изправи рамене. — Винаги съм била встрани от живота ти.
Сега беше мой ред да се разшавам смутено.
— Джема, просто има неща, които е по-добре да не знаеш.
— Ето я, пак започва — каза тя и отпусна ръце.
Татко седна срещу нас и се засмя.
— И с мен постъпва така. Винаги го е правила.
— Наистина, хора. Не се шегувам — уверих ги аз.
— Чарли е права — каза Дениз. — Тя трябва да запази тези неща за себе си. — Отново навлизахме в зоната на отрицанието, която не беше толкова приятна като зоната на „Маргарита“. Нямаше по-омразна тема за Дениз от темата Чарли.
— Дениз — каза татко и сложи ръката си върху нейната, — не мислиш ли, че настоявахме за това достатъчно дълго?
— Не те разбирам.
— Винаги си я пренебрегвала, като отказваше да приемеш дарбата й, дори когато доказателствата за нея са пред очите ти.
Тя ахна.
— Никога не съм правила подобно нещо.
— Мамо — намеси се Джема. Тя искрено харесваше тази жена. Това ме караше да се чувствам объркана. — Чарли е много специална. Ти го знаеш. Няма как да не го знаеш.
— И точно заради това го направих — каза татко със сведено от срам лице. — Бях сигурен, че ако Карузо те открие, ще се измъкнеш невредима, миличка. Винаги успяваш.
Не бих казала, че бях минала през изпитанието невредима. Гръдният ми кош се крепеше на действието на бързосъхнещо лепило. Е, за няколко минути. Раната заздравя почти веднага, но не ми даде сърце да го споделя с лекаря. Още една страна от природата ми, за която семейството ми бе в неведение — колко бързо оздравявам.
— Татко, защо просто не ми каза за него?
Той бе погълнат от толкова дълбоко съжаление и срам, че се протегнах да хвана ръката му от страх да не изчезне.
— Искаше ми се, ако може, изобщо да не узнаеш за Карузо. За стореното от мен. Надявахме се да го заловим, преди да изпълни заплахите си.