— Татко, на нас можеш да доверяваш всичко — каза Джема.
— Вие не разбирате. Той имаше право. — Лицето на татко съвсем посърна. — Дъщеря му умря заради мен. Беше преследване с висока скорост, аз бях по петите му. Колата му занесе, удари се в мантинелата, преобърна се през насипа отвъд, при което дъщеря му изхвърча навън.
— Татко… Боже мой — възкликнах ядосана. — Значи вината е била негова. Ами така де, участвал е в гонка с висока скорост, докато е возил дете в колата си.
Той въздъхна и кимна.
— Знам, но от това не ми олеква. — Обърна се отново към мен. — Просто не можех да ти го кажа. Но го направих. Сега е твой ред.
— Човече, това си беше истинска клопка.
Чичо Боб изсумтя.
— Той е прав. Трябва да ни осветлиш поне малко.
Майко мила, само ако знаеха, че съм жътварят на души…
Не. Нямаше начин да стигна дотам.
— За начало сподели — настоя татко — как направи това онази нощ.
— Какво съм направила? — попитах и в този момент Дони, барманът индианец на татко, ни донесе храната. Загледах се в гърдите му за момент, а после се подсмихнах, като видях, че Джема прави същото. Плеснахме си дланите под масата. — Здрасти, Дони.
Той вдигна поглед и се намръщи.
— Здрасти — отвърна намусено. Никога не си беше падал по мен.
— Онова — каза татко, когато Дони си тръгна. — Как само се движеше. — Той се наведе по-близо и прошепна: — Чарли, ти се движеше съвсем не по човешки.
Очите на Джема станаха огромни като палачинки.
— Какво? Как се е движила?
Дори Дениз неочаквано силно се заинтригува, докато смесваше яйцата си с чилито.
Татко се залови да обяснява какво съм направила и как съм се движила, а през това време до мен неочаквано изникна Ягодовото сладкишче. Сбутах Джема, за да й направя място.
— Здравей, мъниче — казах, докато тя се настаняваше до мен.
Татко млъкна и всички на масата се втренчиха в мен.
— Добре, нали всички присъстващи знаят, че мога да говоря с мъртвите.
— Знаем — каза Джема, — просто се опитвахме да подслушваме.
— О, ами добре.
Дениз се преструваше, че храната й е много интересна. Донякъде очаквах да започне да сумти или да изпадне в истерия, но май беше осъзнала, че е малцинство. За пръв път в живота си.
— Какво става? — попитах Ягодка. — Да не би брат ти пак да се вижда с някоя от занаята?
— Чарли — смъмри ме Джема.
— Той наистина го прави — обясних аз. — Може да има нужда от намеса.
— Не знам. — Ягодка сви рамене, русата й коса се разстла върху тях. — Бях в къщата на Блу. Онази стара сграда наистина е много забавна. Ракетата е голяма скица.
Сърцето ми подскочи, когато тя спомена Ракетата.
— Значи той е добре?
— Да. Казва, че е тип-топ.
С въздишка на облекчение се запитах дали Блу не е открила тялото на Рейес. Не ми се искаше да питам на глас, но…
— Намерила ли го е? Открила ли е Рейес?
Чичо Боб замръзна. Единствено той на тази маса знаеше нещо за Рейес и за това, че е избягал от затвора, така да се каже.
Ягодка сви рамене.
— Не, тя каза, че само ти можеш да го откриеш. Но не използваш правилната част на тялото си за това.
Преди да се усетя, стрелнах поглед към слабините си.
— Какво означава това?
— Нямам представа.
— А тя не ти ли каза… — Наведох се напред и прошепнах: — Коя част на тялото трябва да използвам?
Всички на масата също се наклониха напред.
— Тя каза само да слушаш.
— О! — Облегнах се сконфузена. — Уточни ли за какво точно да се ослушвам?
— Не знам. Тя говори странно.
— Добре, тогава ми повтори точно думите й.
— Тя каза да се вслушаш в това, което само ти можеш да чуеш.
— О — повторих пак и сбърчих вежди.
— Ще играем на дама.
— Добре.
— А, да, тя каза да побързаш.
— Чакай! — Но Ягодка вече си беше отишла. — Шантави мъртъвци.
— Какво? — попита Джема с изострен докрай интерес.
Имаше нещо много приятно в това да не се прикриваш. Погледнах многозначително към чичо Боб.
— Тя каза, че ако искам да открия Рейес, трябва да се вслушам в това, което само аз мога да чуя. Не знам как да го тълкувам.