Един от демоните стоеше неподвижен насред суматохата. Гледаше как се развива битката. Имаше вид на по-умен от другите, на по-решителен. Изучаваше начина, по който се сражаваше Рейес, чистотата, с която убиваше, а после погледна материалното му тяло в краката си и нанесе удар. Дългите му ръбести пръсти се промушиха в гърдите на Рейес и богът пред мен залитна. Мантията, която го предпазваше, се изпари и той се хвана за гърдите, а десетки демони се спуснаха към него като лешояди, възползвайки се от моментната му слабост.
Изключително със силата на волята си той се изправи, отърси се от тях, размаха острието и отново поде боя. Мантията му отново го скри, като се разстла около контура на мускулите му и се изду над широките му плещи.
Ала в момента, в който се материализира, демонът нанесе нов удар, като заби хищните си нокти в раменете му. Мантията пак се изпари, той падна и се подпря на ръцете си. Гледката на това могъщо създание, принудено да коленичи, ме потресе до дъното на душата ми. Устремих се напред, но той се обърна и ме прикова на място с поглед. Раменете му бяха приведени и звярът у него вилнееше с пълна сила.
— Тръгвай — изръмжа той, докато изчезваше в морето от демони. Дъхът ми спря при тази гледка, а коленете ми съвсем омекнаха. Паднах на земята в пълен шок и гледах как купчината от демони-паяци расте. Всяка клетка от тялото ми се изпълни с мъка. В този момент останалите се обърнаха към мен едновременно. Тъмна течност се стичаше от зъбите им, докато се приближаваха, без да бързат, защото единственото им препятствие бе ангажирано.
— Чарли, бягай — каза Ейнджъл и ме изправи на крака. Несигурно тръгнах напред, но тутакси отново се заковах от острия дъх в тила си.
Обзе ме толкова силен страх, че ми се зави свят и ми притъмня. Осъзнах нещо, което бе достатъчно да извика сълзи в очите ми. Щях да умра.
Глава 20
„Трябва да се боим единствено от самия страх. И от паяци.“
Държах очите си затворени, докато съществата се приближаваха. Аз бях Жътварят на души, за бога. Буквално. Рейес каза, че мога да се боря с тях, но как?
Дори нямах меч. Но затова пък бях ярка. Трябваше да използвам това. Бях толкова ярка, че мъртвите ме виждаха от други континенти. Или поне така ми бяха казвали. Ако демоните бяха прокудени от светлината, защо ме приближаваха? Защо не бяха прокудени от моята светлина?
Отворих очи.
В мига, в който си го помислих, в момента, в който ми хрумна идеята, в мен пламна някаква вътрешна сила, завибрирах от енергия, която растеше и растеше, докато накрая не можех да я сдържам у себе си.
— Ейнджъл — казах, неспособна да контролирам надигащата се у мен вълна, — бягай.
Три неща се случиха едновременно. Ръката на Ейнджъл пусна моята, върховете на остри като бръснач зъби пробиха кожата на тила ми и от мен започна да струи светлина във всички посоки, изпълваше помещението с блясък, отразяваше се и поглъщаше всички сенки. Грохотът на чистата енергия, помитаща всичко по пътя си, заглуши крясъците на демоните. Те избухнаха в пламъци, изгоряха като хартия и се превърнаха в пепел, и когато светлината се върна и се прибра на сигурно място вътре в мен, стоях дълго и размишлявах колко страхотно беше това, което се беше случило.
— Чарли — каза чичо Боб и нахлу в помещението, — какъв беше този звук?
Татко тичаше плътно зад него надолу по стълбите.
— Чакайте — извиках им и вдигнах ръка. — Останете там за малко.
— Това Фароу ли е? — попита чичо Боб.
— Извикай линейка. — Приближих се и осъзнах, че нематериалният Рейес го няма никъде наоколо. Сърцето ми се сви, преди да чуя гласа му, отекващ между стените.
— Още е уязвимо.
Извърнах се рязко и го видях облегнат на една лавица да се поклаща на пети и пръсти. Едната му ръка бе вдигната и стискаше дръжката на меча. Върхът на острието му беше подпрян на земята пред него. Беше огромно оръжие, високо почти колкото мен. Мантията му се издигаше на вълни около него и над главата му, като изпълваше всяко кътче на помещението. Издуваше се и се прибираше и аз се почувствах обгърната в океан от тъмна материя. Той беше най-величественото създание, което някога бях виждала.