Щеше да го направи. Щеше да ме дръпне, да ме запрати на пода, за да се добере до тялото си. Усетих такова отчаяние, когато го погледнах, такова страдание. Затова вдигнах ръка и казах:
— Рей’азиел, обвързвам те.
Той спря, а очите му се разшириха от изумление.
— Точно така — повторих, когато той ме погледна въпросително. — Обвързвам те.
Той отстъпи назад стъписан.
— Не — извика и сграбчи мантията, която се разпадаше около него. Мечът му се изхлузи от ръката, разпадна се и изчезна, когато се удари в земята, а той ме гледаше умоляващо. — Недей, Дъч.
Вината, която прободе сърцето ми, ме накара да се почувствам сто пъти по-зле, отколкото ако ме беше пронизал с меча си. Обвинението, болката от предателството можеха ясно да се прочетат в очите му. После изчезна. В същия миг материалното му тяло се пробуди с шумна въздишка. Изглежда получи гърч и стисна зъби, докато се извиваше в болка, а по лицето му бе изписана пълна агония.
— Чичо Боб! — изкрещях и двамата с татко се спуснаха към мен. — Моля те, помогни му.
Качиха Рейес в линейката. Бяха му включили кислород и системи. Мускулестото му някога тяло изглеждаше толкова ранимо, толкова детинско. Исках единствено да го прегърна и да накарам всичко лошо, което му се бе случвало някога, да изчезне. Но щеше да ми трябва магията от приказките. Дори при способностите ми или по-скоро въпреки тях, последното, в което вярвах, беше вълшебството.
Чичо Боб, татко и аз преговорихме версията си преди пристигането на линейката. Тримата бяхме тръгнали към апартамента ми да поработим по случай, когато бях чула шум от мазето. Бяхме открили Рейес в безсъзнание и бяхме извикали линейка. В началото звучеше убедително. След като го разказах около двайсет хиляди пъти, се поизтърка.
Седях в чакалнята на болницата, още увита в якето на татко, така че да не се виждат изцапаните ми с кръв дрехи и се надявах да разбера нещо за Рейес от поредния лекар, който ме засипваше с въпроси.
— Вижте, само това зная. Нямам представа как е пострадал или какво се е случило и съжалявам, но някои от нараняванията изглежда са получени преди няколко дни. Просто го намерих така.
Нийл Госет отпрати лекаря с намръщено изражение и седна до мен с две чаши кафе в ръцете.
— Благодаря — казах.
— Къде е чичо ти?
— Трябваше да се върне в участъка. Точно приключихме един доста сериозен случай и той взема показания. — Също така се канеше да уведоми Куки какво се е случило. Тя щеше да се зарадва, че сме открили Рейес.
— Виж сега… — рече Нийл, като ми подаде чашата и се намръщи при вида на кръвта по ръцете ми. — За мен нещата стоят така. Рейес се е събудил в медицинския център за дългосрочни грижи с амнезия. Все пак е бил в кома с нараняване на главата. Не е имал представа кой е, още по-малко къде е. Не може да му се търси отговорност за бягство, щом не е знаел, че го прави.
Зяпнах. Той се ухили и се пресегна да затвори устата ми.
— Би ли направил това? — попитах признателно.
— Бих го направил.
Въздъхнах облекчена.
— Нийл, благодаря ти много.
— Няма защо — каза той и отпи. — Наистина няма защо. Харесвам работата си.
Аз се усмихнах.
— О, да, по дяволите. Сега имам с какво да те изнудвам. Хммм — проточих и отпих голяма глътка от кафето си. — Какво друго ми трябва?
— Защо не преглед на главата? — предложи той. — И, между другото, няма да ти се наложи да прибягваш до изнудване. Познавам някои хора, които познават някои хора.
— Ако ми потрябва психиатър, ще се обърна към сестра си.
— О, човече, сестра ти е страхотна. — Той се облегна, зареян в спомени.
— Уф. — Тя беше хубава, но все пак. Нийл Госет? С моята плът и кръв? Малко вероятно. — Трябва да ти кажа нещо.
Той се изправи в стола.
— Звучи сериозно.
— Така е. Аз го обвързах.
— Какво?
С тежка въздишка повторих:
— Обвързах го, един вид го приковах.
Той се наведе към мен и попита полугласно:
— Редно ли е да споделяш такива неща с мен?
— Не в този смисъл. — Тупнах го по рамото и наведох глава, засрамена от това, което щях да му кажа. — Свързах нематериалното му съществуване с материалното му тяло. Не може да го напуска. Свързан е с него.